Потънала в водите на забравата,
тя рони каменни сълзи,
а стъклените ѝ очи,
са вперени с молба към Бога.
Небето се оглежда във водите,
понякога сърдито,
друг път ведро,
но винаги невъзмутимо.
Молбата ѝ е глуха...
Сърцевина от празнота,
душа от камък оградена,
тя стене като хората,
но няма кой да изповяда
болката ѝ.
Дали са се обичали
между руините ѝ,други,
във вярност клетва дали
като нас
под звездното небе...
Боя се клетвите
са празни думи
между стените
на забравената църква.
Е.П.
