Спящата красавица

Отварям очи с чувството, че светът е различен. Нов. Стрелката на часовника упорито е спряла на 12. Тежките завеси едва пропускат светлина. Балерини от частиците прах танцуват из въздуха. Паяжината като воали е покрила всички мебели. Вазата е празна. Набраните сутринта рози са се превърнали в прах.

Вдигам поглед. Зеленоок непознат се взира в мен. Устните ми странно парят от целувката му. Неговите са извити в странна усмивка. Ръката му гори в моята ледена длан. Чувствам се толкова студена сякаш съм била мъртва. Някой отдръпва завесите и доспехите на непознатия проблясват победоносно. В тъмните му коси са заплетени клонки. В очите му чета неизказана молба. Умолява ме да сторя нещо, но аз не знам какво...

Свеждам поглед виновно. Виждам роклята си, после нагоре, дрехите на непознатите в стаята. Струва ми се, че моята е била модерна преди 100 лета. В този миг си спомням всичко... тавана, старицата, вретеното, убождането, припадъка. Спала съм дълбоко цели 100 години! Всичко, което познавам е минало. Живяла съм в сънища и кошмари. Хората, които помня и обичам още спят непробудно. Обградена съм от непознати. Зениците им са вперени в мен с очакване. Трябва да съм им благодарна, но те ме плашат. С модерните си дрехи и думи са ми толкова чужди.

Не принадлежа тук. На настоящето. То е на непознатите. Не принадлежа и на миналото. То е било преди век! Останал е само спомена. Сега не е мое. Вчера не е мое. Нищо не е мое. Аз съм непозната на самата себе си. Не помня името си, цвета на очите, на кого съм казала "обичам те" за последно. Коя съм била? Търся отговори в погледите на непознатите. Но нищо в стаята не привлича вниманието ми. Няма нещо, което да ме накара да остана будна

Бавно отпускам клепачи. Потъвам в блажен мрак, все по-дълбоко и дълбоко...

"Чакай", сънувам ли? Нечий глас ме изтръгва от унеса ми. Нечия ръка стиска моята по-здраво. Отварям очи и се губя в двата изумруда. Очите му като огледала отразяват моите. Сини, спомних си. Очите ми са сини. Аврора! Казвам се Аврора. Но това няма значение. Няма значение и  коя съм била. А коя ще бъда. Коя искам да бъда.

Ти си моята надежда, непознати принце. Даваш ми вяра, че ако не принадлежа на миналото, нито на настоящето, мога да напиша бъдещето си. Днес е рожденият ми ден, защото твоята целувка ме върна към живот. Искам ти да си първият човек, на когото да кажа "обичам те".

Обещавам да остана будна, докато държиш ръката ми.

 

ЕП

Не се влюбвай в хора с пъстри очи!

Не вярвай на хора с пъстри очи! Цветът на ирисите им се мени като кожата на хамелеон.
Очите са огледало на душата. Как да имаш доверие на човек с непостоянен цвят на очите. Вероятно и той е толкова непостоянен. Веднъж хладнокръвно синеок, друг път лукаво зеленоок, после топъл като лешниковите си ириси. Човек с много характери, лица, души.
Сега си мислиш, че такъв човек никога не може да ти омръзне. Всеки ден с него е приключение или предизвикателство. Ще размислиш точно след месец на "обичам те" в понеделник, "не съм сигурен" в сряда, "иди си от живота ми" в петък и недели, започващи с "прости ми".
Ако животът ти е достатъчно объркан или напротив, изрядно подреден, послушай ме... Не се влюбвай в хора с пъстри очи! Ще обърнат света ти с главата надолу и когато най-малко очакваш, ще си тръгнат завинаги.

 

ЕП

Самотата е розова

 

Защо тъгата е сива? Защо не е червена или синя? Аз мисля, че самотата е розова. Да, розова! Самотните хора вярват, че никой не ги обича. Не го е грижа за тях. Розовото= романтика, любов. Схванахте ли? Нека ви обясня...
Самотните хора харесват розовия цвят и сърцата. Довчера може да са мразили цвета на розите и самите цветя, но днес се чувстват необяснимо привлечени от розови вещи, дрехи, бижута. Представят си се как празнуват Св. Валентин на ароматни свещи или получават валентинка от таен обожател. Дотук с клишетата.
Вижте мускулестия мъж с розов бански на плажа. Забелязахте ли, че днес шефа ви носеше розова вратовръзка? Не, не са гейове. Това е предразсъдък. Хетеро момчетата харесват розово! Самотните също. Погледнете онзи мъж на светофара. Прилича на излязъл от корица на спортно списание, нали. На бас, че приятелката му е известен модел. Такъв чаровен мъж не може да е сам или самотен. Дали ? Запознайте се! Обзалагам се, че на петата минута ще заговори за бившата си, в която още е лудо влюбен. Розовите панталони не подсказваха за разбито сърце, нали?
Сега се обърнете към русото момиче, което говори по телефона. Бихте паднали на колене пред такова момиче. Как само мразите приятеля ѝ в момента и го проклинате наум. Забелязвате колието ѝ със сърце, което сигурно е от него. Искате да ѝ подарите не някакъв синджир, а света. Наблюдавате я, докато се смее и си мислите, че сега говори с него. Сигурно са неразделни. Кой би изпуснал такова момиче?
Грешка! Погледнете розовите ѝ устни и си помислете пак. Тя няма приятел. Говори с най-добрата си приятелка, от която е колието. Разказва ѝ през смях за най-кошмарната си среща. Откъде бих могла да знам? Сигурна съм точно толкова колкото и че ако имаше приятел той щеше да е задник. Да я лъже и да ѝ изневерява. Да не му пука как е, а за това изглеждат ли добре заедно. Сети се за съседката, колежката или сестра си. Колко красиви момичета излизат с момчета, които не заслужават уважението ти. Именно! Красотата не е никакъв критерий за щастие. Както и липсата на розово в гардероба ти. Това, че не го носиш не значи, че не си самотен.
Защо тъгата е сива? Сиво е разочарованието. Като праха, в който се сриват мечтите. Страстта е червена като огъня. Мечтите - сини като небето. Розовото е самота. Заместител на любов. Подсъзнателно желание да предизвикаш романтични чувства у противоположния пол.

Ще ви издам един трик, за да се убедите. Купете си розов чадър. В един прекрасен ден навън ще се излее порой. Всичките ви приятели ще се окажат заети с важни задачи, а гледането на телевизия бързо ще ви дотегне. След час или два седене на дивана сами и разходки до хладилника и обратно, неминуемо ще се почувствате самотни. Ще ви хрумне, че на никого не му пука за вас наистина. Когато самотата вземе връх, излезте навън и отворете новия си чадър. Хората ще бързат и няма да видят намръщеното ви лице. Но ще забележат чадъра! Ще си помислят - "Какъв щастлив човек, излязъл да се порадва на дъжда!"

Ето това е самотата. Розова заблуда. Истински самотните хора имат вид на щастливи. Като с чадъра. Когато си самотен, отваряш розовия си чадър за пред хората, но когато се прибереш мокър и кален вкъщи го захвърляш в килера. И плачеш. Плачеш, че никой не те е потърсил в дъждовния ден.

Още не ми вярвате? Вие носите ли сиво, когато сте тъжни? Така си и мислех.

ЕП

Ева

Родена съм грешна. Потомка на Ева. Сърцето ми бие, за да изтласква лошата кръв. Вените ми чертаят тъмни пътеки към миналото. История, започната с падение. Майка ми, нейната майка, майката на нейната майка и така назад до безкрай. Разказ с много героини. Вещици, изгаряни на клада заради тъмна магия. Отровителки, погубили малолетни наследници и велики крале. Изкусителки, за чието покоряване са се водили войни. Любими, предали безстрашни герои на смърт заради злато. Вакханки, разкъсали славни поети от ревност. Прелюбодейки, довели до лудост съпрузите си. Блудници, продали душата си на Дявола. Всички те носят едно име. Жена.
Бог дал това име първо на нея. На Ева. Понякога я сънувам. Аз съм Нея. Първата. Пръстите ми потреперват при блясъка на червения плод. Змията се увива около ръката ми и ме тласка да го откъсна. Адам стои безучастно. За миг се чувствам безстрашна. И силна. Могъща. Нещо в мен се бунтува срещу неосъзнатата несправедливост. Отхвърля наивността зад маската на невинност, презира глупостта и пожелава всичкото знание на света. Иска да прескочи забраните, не се страхува от непознатото.
В следващия миг ябълката тежи в ръката ми и знам, че няма връщане назад. Искам да я вкуся. Ще отхапя само едно малко парченце...
Сокът на ябълката плъзва в тялото ми като отрова. Изпълва цялото ми същество със срам и гняв. Срам от голотата. Гняв към Бог, змията, към мен самата. Наум обвинявам  Адам за глупавото му безразличие. Мразя се, задето сме една плът, а той дори не е понечил да ме спре. Той поглежда ябълката лакомо и преди да се съвзема е погълнал половината ѝ.
Краят на историята е известен на всички. Ева се е поддала на изкушението първа и трябва да си плаща вечно. Чрез своите дъщери. Първородният грях е нашето наказание. Но къде щяхме да сме сега без знанието, откраднато от Ева. Чрез постъпката си, тя е дала избор на всички нас. Да решаваме сами кое е правилно и кое грешно.
Нейната история ни учи, че именно грешките ни правят хора. Несъвършени. Тленни.
Но сънят ми не приключва така.
В гърлото ми като буца още е заседнал викът:
- Адам, не яж!

ЕП

Островът на обречените

Не сме обречени. За нас още има спасение. Има лек. Има надежда.
Обречени са влюбените. И онези с разбитите сърца. Безвъзвратно отдали душите си. Дали толкова много топлина, че самите те загубили своята. Ледени като айсберг. Сиви. Изтъкани от мрак. А очите им... те издават, че нямат души. В тях не гори огън. А ако гори, пламъкът му е син и студен.
Те ме плашат. С техните слаби, изтощени тела. Дългите им пръсти се протягат към мен да ме сграбчат. Копнеят някой да ги прегърне силно. Търсят утеха. Избавление. Топлина. Но всеки се ужасява от прегръдка с мъртвец. Да, те са мъртви. Живите мъртви. Това не са зомбитата, а тези, които бродят нощем, защото не ги спохожда съня. Раздaли са всичко и сега са празни отвътре. Няма нищо. Няма дори омраза. Никакви чувства. Никаква жар.

 

Но ние сме далеч от Острова на обречените. Той присъства в кошмарите ми. В приказките за лека нощ. И зад мъглата, отвъд океана. Нашият остров е на блажените. Тези, които никога не са обичали. Тези, които не са имали любим и любима. Само партньори, избрани от други.
Ние не живеем в страх, че можем да загубим някого. Имаме само себе си. Душите ни са цели и непокътнати, а любовта ни - неосквернена. Тя е като сакрален бокал. Всички го пазим, заради тайната сила, която притежава. Но никой никога не го докосва. Не отпива от него. Би било грях.
Да обичаш е грях. На това ни учат от малки. Да отдадем само частица от себе си и да се погубим в безразличие. В противен случай, биваш прокуден. На Острова на обречените.
Но ако аз отказвам! Ако мечтая да отдам цялото си същество с риск да полудея. Те искат зрънце, а в мен бушува цял океан от обич за раздаване.
Ако жадувам да позная тази тайнствена сила...
Ще ме последваш ли на едно обречено пътуване?
Ще отпиеш ли от бокала, който ти подавам ?
Ще преминеш ли мъглата с мен ?
Кой знае... Може би са грешали. Всичко е било лъжа.
Може би ние сме обречените, а те - блажените.
Ще разберем, когато пристигнем.

ЕП