Бог дал това име първо на нея. На Ева. Понякога я сънувам. Аз съм Нея. Първата. Пръстите ми потреперват при блясъка на червения плод. Змията се увива около ръката ми и ме тласка да го откъсна. Адам стои безучастно. За миг се чувствам безстрашна. И силна. Могъща. Нещо в мен се бунтува срещу неосъзнатата несправедливост. Отхвърля наивността зад маската на невинност, презира глупостта и пожелава всичкото знание на света. Иска да прескочи забраните, не се страхува от непознатото.
В следващия миг ябълката тежи в ръката ми и знам, че няма връщане назад. Искам да я вкуся. Ще отхапя само едно малко парченце...
Сокът на ябълката плъзва в тялото ми като отрова. Изпълва цялото ми същество със срам и гняв. Срам от голотата. Гняв към Бог, змията, към мен самата. Наум обвинявам Адам за глупавото му безразличие. Мразя се, задето сме една плът, а той дори не е понечил да ме спре. Той поглежда ябълката лакомо и преди да се съвзема е погълнал половината ѝ.
Краят на историята е известен на всички. Ева се е поддала на изкушението първа и трябва да си плаща вечно. Чрез своите дъщери. Първородният грях е нашето наказание. Но къде щяхме да сме сега без знанието, откраднато от Ева. Чрез постъпката си, тя е дала избор на всички нас. Да решаваме сами кое е правилно и кое грешно.
Нейната история ни учи, че именно грешките ни правят хора. Несъвършени. Тленни.
Но сънят ми не приключва така.
В гърлото ми като буца още е заседнал викът:
- Адам, не яж!
ЕП
Няма коментари:
Публикуване на коментар