Восъчни криле

Пожелах си любов, но получих заслепение. Нося се из въздуха като Икар. На крилете на човешкото безумие. Забравила свободата. Полетът ми е най-тъжният на света. Копнея да достигна огненото кълбо. Теб, сътворителю на живота. Слънце. Любими. Далечен и недостижим. Невротично желан. Причиняващ болка. Изискващ жертви.
Пламтиш толкова ярко, че ме ослепяваш с лъчите си. Мамиш ме с топлината си, но издигна ли се да те докосна, кожата ми пари. Горя. Восъкът на крилете ми се топи. Във въздуха се разнася перушина. Бели и черни пера се смесват в безпорядък. Силите ми отслабват. Не мога да се опълча на плътта си. Не искам. Издигам се в екстаз. Устните ми треперят при мисълта за гибелната целувка.
Висините ме сграбчват яростно. Боговете са разгневени от дързостта ми. Въртя се бясно като пумпал, с който си играят стихиите. Безумен танц между небето и земята. На границата на живота и смъртта. Животът ми е поверен на волята на безсмъртни. Омръзне ли им шегата, ме пускат.

Пропадам. Бездната е разтворила студените си обятия за мен. Дружелюбно ме кани да ги поема. Пляс. Мракът ме поглъща. Изгубвам се в дълбините на морето. Все по-близо до дъното... Водата изпълва дробовете ми. Очите ми молят светлина. Тялото ми боли до безчувственост. Каква ирония. Лъчите ти, на теб, могъщото слънце, са твърде слаби, незначителни, за да ме стоплят. Смъртта ми предлага топло ложе...
Потъвам, вперила поглед в отражението ти. 
С мисълта, че никога няма да те имам.

 

 

Е.П.