Смъртта

      Смъртта. Една от неразгаданите мистерии на живота. На пръв поглед - прозрачна, но всъщност - загадъчна и мистериозна. Зад хилядите отговори и догадки,  на уж простичките въпроси, се крият множество неизвестни. Край. Казват, че всеки край е ново начало, но на какво може да бъде начало смъртта ? Това дълго вълнува главата му.

      Лежи на леглото и очаква своята бъдеща спътница. Не коя да е, а самата  Смърт. Тя ще го отведе от света на болката и разочарованието, но...Къде ? Няма как да знае. Самият той не вярва в рая, а камо ли в ада. Често обаче се замисля как изглежда Тя. 

      Дълги нощи очаква да го обгърне в прегръдките си и да му спести това мъчително съществуване. Макар никой да не знае как изглежда, за него Тя не е онази зла старица, облечена в черно, а напротив-ангел, който ще го спаси. Ще го избави от проклятието на Жълтата гостенка, която вече го е посетила.

      Минава обед. От малкия прозорец върху безмълвно бялата стена, той усеща парещите слънчеви лъчи. Те галят нежно протегнатата му ръка. Струва му се,  че плачещата върба на двора оплаква злочестата му съдба. Каква трагедия! Толкова млад, до скоро, изпълнен с живот, а сега...прикован за леглото и чакащ неизбежното. А какво по неизбежно от нея?

      Часовете се изнизват и настъпва нощта. Стаята е тъмна, а тишината - непоносима. Свеща е угаснала от вятъра, идващ от отворения прозорец, а старото перде танцува своя танц на забравата.  Сега болният все повече очаква отлаганата среща и неканената гостенка. 

      И ето, че идва, появявайки се от нищото, забулена в сянката - маската на нощта. Но не за дълго. Лунната светлина я озарява и дъхът му секва за миг. Миг, толкова жадуван и сладък. Сега тъмните ѝ коси, абаносовите очи, посинелите устни, бялата рокля, босите крака, Тя и самото ѝ присъствие му се струват измамни. Но очите не могат да излъжат сърцето, макар то не веднъж да е замъглило разсъдъка.

      - Забави се. - казва той с глас, изпълнен с радост, тъга и ...страх. - Дали? Аз винаги съм точна. Спокойно, имаш още малко време. - казва, усмихва се и поглежда големия стенен часовник върху отсрещната стена.

      - Време. Скоро няма да ми трябва. Там,където отивам, ще имам предостатъчно. - казва този път иронично. 

      - Ела! Искам да ти покажа нещо. - Но...аз не... 

      Думите му остават неизказани, но желанието ѝ е изпълнено. След като го хваща за ръка, той се изправя. На крака е! Но как? Това е невъзможно. Значи лекарите са грешали с диагнозата си, "обречен на смърт". Не ! Гледа се учудено и не може да повярва. Развълнуван е, но щастието му не трае дълго. Обръщайки се към леглото, вижда тялото си, простряно безжизнено върху него, затворило клепачи, бездиханно. Нима е мъртъв ? 

      - Това ли беше? Значи сега съм мъртвец? - пита я изненадано той. 

      - Не,все още не си. Просто духът ти напуска тялото за малко. - отвръща му съвсем спокойно тя. - Погледни ! 

      Отново се обръща. Пред него стои голямо огледало, което преди минута не е било там. Оглежда се. Образът му е различен. Неговият е, но и не е. Вижда се, както когато не е бил болен. В най-хубавите години от живота си, в които е бил зелен като пролетта, а не жълт, но не като късната есен, а като коварната болест. В които се е разхождал по усамотените алеи в парка, представяйки си бъдещето светло. Представяйки си, след много години да се разхожда отново там, но не сам. Седейки, угрижен, на някоя пейка с книга в ръка, че ще седи отново на нея, но не сам.
      Той е същият, както когато Смъртта е дошла при него. Образът му, обаче не е. Той отново се променя. В огледалото стои старец, побелял и леко прегърбен. Осъзнава, че така би изглеждал след години, но няма. Той няма да доживее тези години. Няма да се разхожда в парка, а за него да се е хванала някаква възрастна дама - съпругата, която не си е намерил и няма, и да си говорят за отминалите години. Тези години няма да изминат, защото няма да дойдат.
      Сега в огледалото е болният. Жълт, с хлътнали очи, приличащ на мъртвец, той вижда истинския си образ. Болезнен, колкото и истината, че ще умре. Но от смъртта не боли, тя е утеха. Боли от отминалото бъдеще. Бъдеще, което някога е щяло да дойде, да бъде приказно, но сега...няма. И по-добре. Нима би могъл да живее до дълбока старост с тази болест? Не! И дори така, макар невъзможно, дали всичко би било по старому? Едва ли! Дали би бил щастлив? Никога! След всичките образи, отражение няма.
      - Духовете нямат отражение, нали така ? - мисли на глас той.
      - Забрави за това! Хайде, нека танцуваме! Времето ти изтича!
      Грамофонната плоча се върти, а двамата танцуват. Омразна песен, непохватни стъпки, нима всичките грешки правят и танцът грешен? Някога обесникът да е танцувал със своя палач? Дори така, той няма право да мисли. Последният танц и последните минути от живота му са безценни. Гледа единствено черните ѝ очи и устните, които след малко ще произнесат най-тежката присъда - да отвори очи, за да ги затвори завинаги.

Е. Павлова

С цвят на праскова

      - Проклинам те да обикнеш ! - каза белобрадият старец, стискайки ръката му, миг преди да издъхне. Той се изправи и постави петаче в дланта на босоногото хлапе. Опита се да подкупи чистата детска душа и малкото останала му съвест. Той, един от ангелите на смъртта, бродещ по нощите и отнемащ душите, някога беше човек. Някога, когато не беше обременен с огромните черни криле, които криеше, приемайки форма на смъртен и когато имаше свободата да чувства. Някога..., но сега... Той изчезна в мрака.

 След три века...

   Той стоеше в ъгъла на стаята, потънал в тъмнината. Тя седеше изправена до камината в апартамента си близо до театъра без да забележи нежелания гост. Беше облечена с новата си къса до коленете рокля с цвят на праскова. Цвят, изпълващ сърцето ѝ с радост и болка, но единствен напомнящ ѝ за помраченото от трагедията, сполетяла семейството ѝ, детство. От онзи злощастен зимен ден, какъвто беше и днешният, животът ѝ се бе променил завинаги. Но днешният, канещ се да ѝ вземе живота, все още не ѝ бе отнел нищо. И може би нямаше. 

   Той гледаше как тя държи розата с цвят на праскова, която бе хвърлил на сцената след участието ѝ. Тя целуваше нежните ѝ цветни листенца с ябълковите си устни. Той виждаше отражението ѝ в огледалото над камината, но тя него - не. За него и тя беше като цвете. Дете на пролетта, топлината и светлината. Нежно и крехко, красиво.А той ? Той бе дете на зимата, мрака и студенината. Безчувствен, обречен на вечността, сеещ смърт след себе си. Той бе забравил какво е любовта и сега му се струваше, че тя е пред него. Но той трябваше да изтръгне корените ѝ и да я остави да погине. Но можеше ли ?

    В съзнанието ѝ изплува спомен, красив и болезнен. Тя беше малко момиче, едва на пет. Беше студена зимна вечер. С майка ѝ излизаха от балета, когато мъж,облечен в черно, ѝ подари роза. Роза с цвят на праскова. В същия ден майка ѝ почина. За да запази спомена за нея жив, тръгна по стъпките ѝ. Стана една от най-добрите балерини, а прасковеният цвят - запазената ѝ марка. Дълго време си мечтаеше някой да ѝ подари същата роза и тази вечер, след представлението някой хвърли цветето на сцената. Тя успя да го види само в гръб. Беше облечен в черно.

   Той се криеше в сенките, неоткъсващ погледа си от нея. Големите ѝ топли, кафяви очи му бяха толкова познати. В тях гореше пламъка на живота, който той трябваше да потуши безмилостно. Да изгаси искрицата им и да ги затвори. Завинаги. Той току-що си бе припомнил какво е да чувстваш. Дори да обичаш. Но нима беше възможно да обикне от пръв поглед след векове на празнота ? Нима проклятието му го бе застигнало ? Никой не можеше да избяга от съдбата си,но ако за хората да се влюбиш беше щастие, то за него беше истинска прокоба. Любовта искаше своите жертви.

   Тя се обърна. Нямаше никой. Той бе видял малко, русо момиченце да продава рози пред театъра. Поредната жертва на бедността. Беше се озовал при него.

      - Студено ли ти е, малка госпожице ? - попита той момичето, приклекнал на стълбите срещу нея.

        - Госпожици са само богатите и хубави момичета. - малко смутено и тъжно отговори му тя.      

         - Не се съмнявай в красотата си. Тя не се купува с пари. Но не ми отговори. Студено ли ти е ?  Не искаш ли да се стоплиш ? Знам едно много хубаво и топло място. - продължи той.

        - Студено ми е, - почти шепнешком каза тя - но трябва да продам всичките рози. Как ще се прибера иначе? Нали ще останем гладни.

       - О, аз не говорех за дома ти. Стига да пожелаеш ще те отведа на най-прекрасното място на света.

      - А майка ми и братчето ми? Може ли и те да дойдат? - развълнувано попита момиченцето.

      - Не се тревожи за тях. Рано или късно всички отиват там.

   Той хвана рошавото момиченце за ръка и двамата тръгнаха по улицата с паветата, слабо осветена от уличните лампи. След малко изчезнаха сред мъглата. За първи път той излъга смъртта, погубвайки невинна душа. И така в продължение на две седмици той наблюдаваше момичето с прасковените мечти, а щом градският часовник удареше дванайсет часа, се отдаваше на своята мисия на земята - да прибира души. 

   Една вечер той влезе в апартамента ѝ по своя обичаен начин, просто се появи насред стаята.Но там нямаше никой. Предпазливо обиколи жилището, но нея я нямаше. Не я видя и в балета. Къде беше, какво ѝ се бе случило? Боеше се някой друг да не е изпълнил задължението му. Някой от другите ангели на смъртта да не е отнел душата ѝ. Тогава него го грозеше нещо още по-лошо, щяха да отрежат крилете му. Големите му черни криле, невидими за простосмъртните. Тогава нямаше да бъде нито смъртен, нито висш, какъвто беше като ангел. Но което го тревожеше повече, как щеше да живее вечно без нея? Без любовта.

   Тя беше в къщата на баща си в провинцията. Пробваше новата си дълга до пода рокля с цвят праскова в стаята си, когато през прозореца видя една жена. Жена, която дотолкова привлече вниманието ѝ,че излезе навън боса. Градината беше снежно бяла, дърветата бяха отрупани със сняг, а тя вървеше уверено, сякаш не усещаше вятъра, пронизващ ребрата ѝ и белия сняг, каращ краката ѝ да почервенеят от студ.

      - Мамо - каза тя, виждайки жената, която бе зърнала от прозореца. Но непознатата не се обърна. Тя направи крачка напред, но босите ѝ крака се плъзнаха по леда, който не бе видяла, и падна. Снегът около главата ѝ стана ален.

   Той се появи. Тя лежеше безпомощно, сякаш спеше, но с отворени очи. Около двамата падаха цветове от рози с любимия ѝ цвят. Аленото петно ставаше все по-голямо. Тя бе вперила погледа си в него. Спомни си го. Мъжът, подарил ѝ най-красивото цвете. Мъжът от спомена и кошмарите ѝ, но и от реалността. Реалността, която за нея бе като сън и илюзия.

   Усещаше как очите ѝ се затварят. Сняг падаше по миглите и клепачите ѝ, а той я обгърна в ръцете си. Хвърлил черната си риза настрани, я повдигна и загърна с абаносовите си криле. В свитите си до сърцето ръце тя държеше роза с цвят на праскова. Двамата се откриха в очите си и сляха душите си само за миг преди ръката ѝ да падне безжизнена на снега, стискайки розата. Издъхна в ръцете му.

Е. Павлова