Смъртта

      Смъртта. Една от неразгаданите мистерии на живота. На пръв поглед - прозрачна, но всъщност - загадъчна и мистериозна. Зад хилядите отговори и догадки,  на уж простичките въпроси, се крият множество неизвестни. Край. Казват, че всеки край е ново начало, но на какво може да бъде начало смъртта ? Това дълго вълнува главата му.

      Лежи на леглото и очаква своята бъдеща спътница. Не коя да е, а самата  Смърт. Тя ще го отведе от света на болката и разочарованието, но...Къде ? Няма как да знае. Самият той не вярва в рая, а камо ли в ада. Често обаче се замисля как изглежда Тя. 

      Дълги нощи очаква да го обгърне в прегръдките си и да му спести това мъчително съществуване. Макар никой да не знае как изглежда, за него Тя не е онази зла старица, облечена в черно, а напротив-ангел, който ще го спаси. Ще го избави от проклятието на Жълтата гостенка, която вече го е посетила.

      Минава обед. От малкия прозорец върху безмълвно бялата стена, той усеща парещите слънчеви лъчи. Те галят нежно протегнатата му ръка. Струва му се,  че плачещата върба на двора оплаква злочестата му съдба. Каква трагедия! Толкова млад, до скоро, изпълнен с живот, а сега...прикован за леглото и чакащ неизбежното. А какво по неизбежно от нея?

      Часовете се изнизват и настъпва нощта. Стаята е тъмна, а тишината - непоносима. Свеща е угаснала от вятъра, идващ от отворения прозорец, а старото перде танцува своя танц на забравата.  Сега болният все повече очаква отлаганата среща и неканената гостенка. 

      И ето, че идва, появявайки се от нищото, забулена в сянката - маската на нощта. Но не за дълго. Лунната светлина я озарява и дъхът му секва за миг. Миг, толкова жадуван и сладък. Сега тъмните ѝ коси, абаносовите очи, посинелите устни, бялата рокля, босите крака, Тя и самото ѝ присъствие му се струват измамни. Но очите не могат да излъжат сърцето, макар то не веднъж да е замъглило разсъдъка.

      - Забави се. - казва той с глас, изпълнен с радост, тъга и ...страх. - Дали? Аз винаги съм точна. Спокойно, имаш още малко време. - казва, усмихва се и поглежда големия стенен часовник върху отсрещната стена.

      - Време. Скоро няма да ми трябва. Там,където отивам, ще имам предостатъчно. - казва този път иронично. 

      - Ела! Искам да ти покажа нещо. - Но...аз не... 

      Думите му остават неизказани, но желанието ѝ е изпълнено. След като го хваща за ръка, той се изправя. На крака е! Но как? Това е невъзможно. Значи лекарите са грешали с диагнозата си, "обречен на смърт". Не ! Гледа се учудено и не може да повярва. Развълнуван е, но щастието му не трае дълго. Обръщайки се към леглото, вижда тялото си, простряно безжизнено върху него, затворило клепачи, бездиханно. Нима е мъртъв ? 

      - Това ли беше? Значи сега съм мъртвец? - пита я изненадано той. 

      - Не,все още не си. Просто духът ти напуска тялото за малко. - отвръща му съвсем спокойно тя. - Погледни ! 

      Отново се обръща. Пред него стои голямо огледало, което преди минута не е било там. Оглежда се. Образът му е различен. Неговият е, но и не е. Вижда се, както когато не е бил болен. В най-хубавите години от живота си, в които е бил зелен като пролетта, а не жълт, но не като късната есен, а като коварната болест. В които се е разхождал по усамотените алеи в парка, представяйки си бъдещето светло. Представяйки си, след много години да се разхожда отново там, но не сам. Седейки, угрижен, на някоя пейка с книга в ръка, че ще седи отново на нея, но не сам.
      Той е същият, както когато Смъртта е дошла при него. Образът му, обаче не е. Той отново се променя. В огледалото стои старец, побелял и леко прегърбен. Осъзнава, че така би изглеждал след години, но няма. Той няма да доживее тези години. Няма да се разхожда в парка, а за него да се е хванала някаква възрастна дама - съпругата, която не си е намерил и няма, и да си говорят за отминалите години. Тези години няма да изминат, защото няма да дойдат.
      Сега в огледалото е болният. Жълт, с хлътнали очи, приличащ на мъртвец, той вижда истинския си образ. Болезнен, колкото и истината, че ще умре. Но от смъртта не боли, тя е утеха. Боли от отминалото бъдеще. Бъдеще, което някога е щяло да дойде, да бъде приказно, но сега...няма. И по-добре. Нима би могъл да живее до дълбока старост с тази болест? Не! И дори така, макар невъзможно, дали всичко би било по старому? Едва ли! Дали би бил щастлив? Никога! След всичките образи, отражение няма.
      - Духовете нямат отражение, нали така ? - мисли на глас той.
      - Забрави за това! Хайде, нека танцуваме! Времето ти изтича!
      Грамофонната плоча се върти, а двамата танцуват. Омразна песен, непохватни стъпки, нима всичките грешки правят и танцът грешен? Някога обесникът да е танцувал със своя палач? Дори така, той няма право да мисли. Последният танц и последните минути от живота му са безценни. Гледа единствено черните ѝ очи и устните, които след малко ще произнесат най-тежката присъда - да отвори очи, за да ги затвори завинаги.

Е. Павлова