Мисли за теб

Тази нощ небето е толкова тъмно, че почти лилавее. Нито една звезда не напомня за съществуването си. Тишина е обсебила въздуха. Тъмни силуети се мяркат насам натам и смехът им прогонва мълчанието. Поглеждам небето, сградите, стъклените витрини, непознатите, хванати за ръце...

Ситно ръси дъжд. Необичайно топло е за февруари. Всичко е толкова спокойно. Никой не бърза за никъде. Аз не бързам. Стъпките ми са плавни. Каменните плочи - опръскани от дъждовните капчици. Мисля си... толкова много пръски по земята, колкото милионите човешки съдби.

Още един угаснал прозорец. По-малко от два часа до полунощ... Аз съм будна. Ами ти ? Спиш ли ? Какво прави днес? И още хиляди въпроси, вълнуващи ума ми. Но езикът ми няма да изрече нито един от тях. Нито днес, нито утре.

Дните ми ухаят на мисли за теб. Но по-добре да не знаеш.

 

Е.П.

Червените светлини

Следвах червените светлини. Тичах боса по пътека от рози. Нощ, ухаеща сладко на обещание. Стъпките ми докосваха земята като пръсти, дерзаещи по клавишите на пиано. Стара, позната мелодия. Дъхът ми отброяваше времето до срещата. Пресекулки на надежда и страх. Безкрайно разстояние, скъсявано от нощния мрак. Луната извита в благосклонна усмивка. Звездите - експлодиращи фойерверки в бързината на бяга ми.
Дели ни само миг...
Тичах. Обичах. Вярвах. Спрях.
Изтръпнах ужасена. Заля ме топлината на собствената ми кръв. Не листенца рози, а парчета дяволско огледало са осланяли пътя ми. С кръв съм рисувала ноти по асфалта. Червените светлини са били адските огньове. Димът им ме е замаял. Недостигът на кислород, тъмнината, звездите са ме объркали. Сега Луната се крие засрамена зад облаците. Усмивката ѝ ? Надсмивала се е над глупостта ми.
Тичала съм към собствената си клада.

Е.П.