Червените светлини

Следвах червените светлини. Тичах боса по пътека от рози. Нощ, ухаеща сладко на обещание. Стъпките ми докосваха земята като пръсти, дерзаещи по клавишите на пиано. Стара, позната мелодия. Дъхът ми отброяваше времето до срещата. Пресекулки на надежда и страх. Безкрайно разстояние, скъсявано от нощния мрак. Луната извита в благосклонна усмивка. Звездите - експлодиращи фойерверки в бързината на бяга ми.
Дели ни само миг...
Тичах. Обичах. Вярвах. Спрях.
Изтръпнах ужасена. Заля ме топлината на собствената ми кръв. Не листенца рози, а парчета дяволско огледало са осланяли пътя ми. С кръв съм рисувала ноти по асфалта. Червените светлини са били адските огньове. Димът им ме е замаял. Недостигът на кислород, тъмнината, звездите са ме объркали. Сега Луната се крие засрамена зад облаците. Усмивката ѝ ? Надсмивала се е над глупостта ми.
Тичала съм към собствената си клада.

Е.П.