Моят ангел...може би е демон.

Казват, че всеки човек има ангел-хранител. Някой, който бди над нас от небето. Съпътства ни в най-трудните ни моменти и ни посочва решението. Винаги невидим. Но понякога, само понякога, ни праща знаци. За да ни напомни, че не сме сами. Като пера, например. Бели.
Напоследък често откривах небесни послания. Но не бели. Никога бели. Моите пера са... пъстри. Бялото постепенно прелива в черно, а някъде по средата се смесват в сиво. Бяло като невинността, прошката, надеждата. Черно като алчността, омразата, завистта. Но най-много сиво... като страха, съмненията, раздвоението.
Такъв е моят ангел. Нито бял, нито черен. В него се борят двете начала -  доброто и злото.
Представи си, че бялото надвие изцяло... какъв живот на светица бих водила. За да избеля душата си, ще почерня дрехите.
Ако черното спечели,... ангелът ми ще падне. Прокуден. От Небесното царство.
На небето няма място за черни ангели.
А може би той вече е падащ. Не паднал. Падащ.
Сивото ще надвие бялото, страха ще унищожи любовта. Постепенно мракът ще изпълва душата ми, докато не я завладее.
И животът ми ще се превърне в Ад.
Не съществува ли един Ад във всеки от нас?
Дали мястото на ангела ми е на небето?
Замисли се.
Моят ангел... може би е демон.

ЕП

Два метра под земята

Когато ме прегърнеш... се чувствам като в ковчег. Затрупана от метри пръст. Безсилна. Неможеща да помръдне и сантиметър. Искам да викам, но ме обзема паника и не мога да дишам. Страхът ме парализира и сковава тялото ми като труп. Невъзможно е да се изтръгна от обятията ти.
Чудя се... дали пръстта е моята слабост или твоята сила. Неспособността ми да те отблъсна или манията ти за надмощие. Аз винаги се оставям на хватката ти, но тя никога не отслабва. Предавам се без да съм имала избора да се боря.
Едно знам... ковчезите гният. Както и труповете в тях. Като мен. Бавно се разпадам на части в ръцете ти. Ласките ти ме убиват. Червеи плъзват по тялото ми и се опитват да стигнат до вътрешността. Твоите червеи. Недостатъците. Страховете. Пороците. Ти.
Когато ме прегърнеш... прониквам в душата ти за миг.И там е тъмно.Тъмно като 2 метра под земята.

Е.П.

Животът ми е в ремонт

Животът ми е в ремонт. Чувствата ми са у други хора на съхранение. На един дадох надеждата си, на друг - разочарованието. Някой държи щастието ми, а друг разполага с тъгата. Запазих си самотата, скръбта, страха, болката, унинието, безразличието... Заключих ги в една стая. В душата си. Покрих ги, но с прозрачно покривало. Покривалото на безгрижието. Никой не надникна през него. Хората бяха потънали в грижите си. Те винаги виждат само хубавото, само усмивките. Не чуват нотките тъга в гласа ми. Разчитат блясъка в очите ми за признак на щастие.
Те сами живеят в порутени домове с пропукани стени. Лепят тапети върху пукнатините и закачат картини. Гледат през зеещи дупки вместо прозорци. Липсват им стени, но вратите им са заключени с резета и катинари. Не ремонтират от страх, че ще загубят нещо. Но аз раздадох всичко старо. Замазвам пукнатините и отварям прозорците да влезе чист въздух. Пребоядисвам стените в цветовете на дъгата. Отключвам вратите си за близки и непознати. Замитам праха и обирам паяжините от ъглите. А когато приключа...ще си взема всичко. За да го изхвърля!
Домът ми не е антикварен магазин или вехтошарница. Ще запазя само най-ценното. Скъпоценното даже. Като се отърва от излишното като от боклук, замърсяващ дома ми, ще започна наново. Ще събера нови спомени и ще изпитам непознати чувства, а когато и те напукат стените на душата ми, ще изхвърля и тях!

Вече не се боя от промяната. От края. От новото. Осъзнах, че ако оставя всичко, то ще събори дома ми и душата ми ще остане заключена завинаги с болката и страха в нея..

Е.П.

Уловена

Уловена в пръстите ти

пеперуда,

любовта ти е капан.

Ти ме искаш препарирана.

Копнееш за крилете ми

под стъклен похлупак

сред хиляди криле

на пеперуди.

Колекционер на свободи,

сам непознал

какво е свобода.

Размахът на крилете ми 

ще счупи всеки похлупак.

В колекцията ти 

празнината запълни 

със своите криле

или повярвай - 

всеки може да лети!

Последвай ме,

не съществуват 

препарирани мечти.

ЕП

Битка

Самотата ми

си измисли име

и реши да го повтаря,

докато съзнанието ми

не повярва,

че съм влюбена.

"Глупости",

обади се разумът,

но сърцето възрази :

"Давай смело! " .

А разумът отново -

"Почакай! Грешиш!"

Започна битка,

а в битката...

сънища.

Сънувам, че те има,

но си далечен

като реалност,

и измамен

като мираж.

Пръстите ми

не стигат твоите

и никога не вървим,

хванати за ръце.

Ако те исках,

щях да викам,

а аз дори не плача.

Харесвам ли те?

Разумът ще отрече

но и сърцето не е сигурно.

Край на битката

ще сложи този, който

прогони кошмарите

или ги осъществи.

Е.П.