Моят ангел...може би е демон.

Казват, че всеки човек има ангел-хранител. Някой, който бди над нас от небето. Съпътства ни в най-трудните ни моменти и ни посочва решението. Винаги невидим. Но понякога, само понякога, ни праща знаци. За да ни напомни, че не сме сами. Като пера, например. Бели.
Напоследък често откривах небесни послания. Но не бели. Никога бели. Моите пера са... пъстри. Бялото постепенно прелива в черно, а някъде по средата се смесват в сиво. Бяло като невинността, прошката, надеждата. Черно като алчността, омразата, завистта. Но най-много сиво... като страха, съмненията, раздвоението.
Такъв е моят ангел. Нито бял, нито черен. В него се борят двете начала -  доброто и злото.
Представи си, че бялото надвие изцяло... какъв живот на светица бих водила. За да избеля душата си, ще почерня дрехите.
Ако черното спечели,... ангелът ми ще падне. Прокуден. От Небесното царство.
На небето няма място за черни ангели.
А може би той вече е падащ. Не паднал. Падащ.
Сивото ще надвие бялото, страха ще унищожи любовта. Постепенно мракът ще изпълва душата ми, докато не я завладее.
И животът ми ще се превърне в Ад.
Не съществува ли един Ад във всеки от нас?
Дали мястото на ангела ми е на небето?
Замисли се.
Моят ангел... може би е демон.

ЕП