Два метра под земята

Когато ме прегърнеш... се чувствам като в ковчег. Затрупана от метри пръст. Безсилна. Неможеща да помръдне и сантиметър. Искам да викам, но ме обзема паника и не мога да дишам. Страхът ме парализира и сковава тялото ми като труп. Невъзможно е да се изтръгна от обятията ти.
Чудя се... дали пръстта е моята слабост или твоята сила. Неспособността ми да те отблъсна или манията ти за надмощие. Аз винаги се оставям на хватката ти, но тя никога не отслабва. Предавам се без да съм имала избора да се боря.
Едно знам... ковчезите гният. Както и труповете в тях. Като мен. Бавно се разпадам на части в ръцете ти. Ласките ти ме убиват. Червеи плъзват по тялото ми и се опитват да стигнат до вътрешността. Твоите червеи. Недостатъците. Страховете. Пороците. Ти.
Когато ме прегърнеш... прониквам в душата ти за миг.И там е тъмно.Тъмно като 2 метра под земята.

Е.П.