Демон

Вината не е твоя
за студения ми тон 
и грубите нападки.
Не плачи!
Не заслужавам
ангелските ти сълзи.
Да,ти си ангел,
а във вените ми
кръв демонска тече.
Роден съм в адска пещ,
а ти в небесно царство,
крилете ми са черни
като нощното небе,
а твоите са бели
като облаците,
тръгващи си със деня.
Родени сме безсмъртни
във вражда
между земята и небето,
за да умираме
стотици пъти

в самота.

Ти молиш
да ме придружиш
в подземното ми царство,
но то не е за серафими.
Димът му ще покрие
крилете ти със сажди
и няма да успееш
да си тръгнеш никога.

Не искам саможертви...

Крилете ти
изтръгнал бих
със собствените си ръце,
(перо запазил само -
сувенир,)
пред участта
да те лиша от светлина
завинаги.

ЕП

Понякога

Понякога

Как искам да оставя всичко...
да грабна раницата и да тръгна,
без карти и написани маршрути,
по пътеки, неотъпкани от други.
Да захвърля планове
и думи като бъдеще
и перспективи,
да живея днес!
Да тичам с вятъра,
да гоня пеперуди,
да следвам слънцето,
и да броя звездите нощем.
Да стигна края на света,
и да извикам:
-Живея!
от ръба му.

Ще предизвикам
времето на надпревара
и ще го спра във бяга си,
за да си открадна вечност.
Тази вечност ще е само моя,
самотата ми - свобода,
свободата - любов,
любовта ми - живот.

Животът ми ще е
любов,
свобода,
самота.

Понякога.

Как искам да оставя всичко...

Е.П.

Забравената църква

Потънала в водите на забравата,

тя рони каменни сълзи,

а стъклените ѝ очи,

са вперени с молба към Бога.

Небето се оглежда във водите,

понякога сърдито,

друг път ведро,

но винаги невъзмутимо.

Молбата ѝ е глуха...

Сърцевина от празнота,

душа от камък оградена,

тя стене като хората,

но няма кой да изповяда 

болката ѝ.

Дали са се обичали

между руините ѝ,други,

във вярност клетва дали

като нас

под звездното небе...

Боя се клетвите 

са празни думи

между стените

на забравената църква.

Е.П.

Обича ме,не ме обича

Маргаритке,най-бъбриво цвете,

защо мълчиш,а сълзи бели рониш,

кажи "обича ме,не ме обича"

и отдих в тревата ще намериш.

Обича ме...

напролет ще се върне,

целувката ни първа помни,

писмата му е вятърът изгубил,

стихиите презират любовта,човешка.

Не ме обича...

сълзите ти предвещават

и слуховете (за него) били са верни,

че паднал е в борба за правда,

или позорно друга се е врекъл.

Обича ме,не ме обича,

да се завърне жив и здрав,

ще го дочакам ли свободна,

или ще стане като с тебе цвете,

веднъж откъснато,погиваш.

Е.П.

Снежанка и ябълката

Оприличиха ме със Снежанка.

Възразих!

Аз нямам снежна плът

и сочни устни,

бузи алени

и абаносови коси.

Признавам си!

Родена съм през зимата.

През февруари са родени

куп момичета,уви.

Снежанка е една!

И майка ѝ е мъртва,

а моята е жива.

Дотук със разликите.

Завиждам ли ѝ?

Само за джуджетата.

Кой не мечтае за седмина

предани другари.

Какво ме плаши?

Нейната наивност,

злата мащеха

на три пъти я мами.

За дивната ѝ хубост

не мечтая,

вълшебно огледало

името ми да шепти -

"Най-красивата".

И ако ме попитат кой

герой от приказката

да съм бих желала,

ще отвърна :

Ябълката!

Кой пита ябълката

не тъжи ли

за родното дърво,

да си отровена

от вещицата зла,

боли ли?

Да те отхапе някоя Снежанка

а после да изплюе гнусното парче,

оставила те да кървиш...

Снежанка е спасена

със целувка,

принцът я обиква.

Снежанка е родена за кралица!

А ябълката нека гние,

забравена от разказвача,

в някой ъгъл.

 

Снежанка ли?

Аз искам да съм ябълката!

 

 

Е.П.

Зомби

 

Исках да създам богиня,

достойна за възхищение,

с кожа по-бяла от сняг

и студена от зимата,

с коси от махагон

и устни с цвят на мак.

В мечтите ми ухаеше

на ябълкови цветове

и носеше рокля,

изтъкана от мрак.

Сънувах как в очите и

вълни грамадни се борят

и стават на пяна.

Исках да създам богиня,

да възкреся тяло

от безименен гроб,

да вдъхна нов живот

на забравен мъртвец.

Да създам съвършенство.

Да си поиграя на бог

и да обикна богиня.

Исках да създам богиня,

но създадох чудовище!

Сглобих я от крайници

на уличници и детеубийци.

Разкъсват я шевове

и парченца с различни нюанси,

с къдрици  огън

и ириси - парченца лед.

Има дихание на пръст

и устни,лишени от цвят,

неспособна е да говори,

но надявам се е разбрала:

 

"Мило мое,зомби,

 ще те пазя от хората

и тяхната завист,

ще изхвърля огледалата

от цялата къща.

Ще те науча на валс,

и ще танцуваме вечер,

докато звездите

благосклонно ни се усмихват .

Ще ти направя градина

и ще обикнеш цветята,

ще се разхождаме

из природата,с часове.

Къдриците ти ще падат

над прегърбеното ми рамо,

щом ми прошепваш -

"Обичам те!" "

 

Влюбен съм в зомби!

На един вик разстояние

Дели ни само вик,а сто лиани
зелени пипала са впили
в кожата ми немилостиво.
Ни гък от устните ми,
посинели като сливи,
скръбта ми не издаде.
Не събуди снизхождение
печалния ти зов
у моите мъчители.
На ликът ти не откликна
звук болезнено откраднат,
от посинялото ми гърло.
Беззвучието на раздялата
е мойта песен на възхвала
към чудото на любовта.
Лианите са страховете ми,
възпиращи ме да извикам
човека,който си отива.

Човека,който си отива...
теб,сбогувал се любими.