Офелия

Всеки мъж има по една Офелия в живота си. Невинно и беззащитно създание. Вечно усмихнато момиче. Спомен от миналото. Първата обич.
Офелия е трагично обречена да умре. Както е обречена да се сблъска с пубертета или истинския, жесток свят всяка съвременна Офелия... преди да порасне. Преди да се превърне в безсърдечно създание на природата. Разбито. Неспособно да обича. Не и по детски.
След Офелиите идвам Аз! Презираща лековерното датско момиче. Призвана да възкреси Хамлет за нов живот със силата на любовта си. Лудият принц не умира в края на модерните истории. Остава да живее с болката от загубата и раздялата. Аз трябва да го изцеря от синдрома Офелия. Да го утеша. Да му докажа, че трагедията не приключва със смъртта на някакво си момиче. Както...
След нощта идва утрото, след разлъката - новата обич, след Офелия идвам Аз!
И ... Хамлет владял дълги години с новата си кралица, докато гробът на Офелия тънел в забрава.

 Е.П.

Поезия

Всички мислят, че те обичам, заради поезията си. Но аз само пиша за обич. Поезията ми е тази, която те обича. Тя умира да пише за момчетата преди теб, разбили сърцето ми. За онези невъзможни, неосъществени любови. За отхвърлените. За всички въображаеми сценарии, в които някой някого обича. Някой толкова приличащ на мен и някого на теб. Но това е лирика. Животът е различен.

 

 

Е.П.

Коминочистач

Любовта е като фалшив коминочистач - ходи дегизиран и уверява хората, че докосването му носи щастие. Миг по-късно иска отплата за "услугата". С обичта е същото. Обещава божествено докосване. Извисяване до Рая. Екстаз. Едва след време осъзнаваш - любовта не е по-различна от търговията. Влагаш своите очаквания и чувства-средства, но колкото повече даваш, толкова повече задлъжняваш. Колкото повече получаваш, толкова повече се пристрастяваш. И накрая ти се иска този коминочистач никога да не е прекосявал улицата на живота ти!

 

Е.П.

Просто природа

Хората вярвали, че при всеки прилив човек се ражда, а при отлив - друг умира. Един поема първия си дъх и проплаква при вида на светлината, а втори издиша за сетен път и потъва в мрака на вечността. Точно толкова трая любовта ни! Времето между един прилив и един отлив. Между нечие раждане и нечия смърт. Обич, възникнала окъпана в светлина и угаснала в тъмна доба. Ти и аз - две незначителни песъчинки от морския безкрай. Аз, жадна за обич и ти, приласкаващ смъртта. Чия е вината, че не се получи?! На безразличното море? На прибързаната ми младост? На твоята вечна тъга? Не! Дума да не става за вина. Просто природа.

Е.П.

Парфюм

Гузната ми съвест ухае на парфюма ти. Или може би съм аз. Тялото ми е попило аромата на докосванията ти. Топлината на танцуващите дихания и изпуснатите въздишки по кожата ми. Дрехите ми напомнят с уханието си за теб. Стърчат страшно на закачалките. Гледат ме осъдително. "Сама си си виновна" , шепнат забравените ти ризи. Белеят се в гардероба ми. Загрозяват ги само петната от червилото ми.

Поглеждам огледалото.Ти си там! Повърхността му е запечата образа ти. Ти си там! Ръцете ти се протягат към мен в очакване на прегръдка. Очите ти молят моите "прости ми". Празните рамки пищят. Скъсаните снимки с лика ти плачат, разпилени по пода. Парчета хартия се търкалят в босите ми крака. Стъпвам върху праха от изгорените писма от теб. Голите стени още повтарят смеха ти като ехо.
Няма те, но си навсякъде около мен.
Във въздуха...
Вдишвам любов.
Минало. Спомени. Прах.
Пронизваща болка изпълва дробовете ми. 
Издишвам раздяла.
Теб вече те няма...

 

Е.П.

Пристрастени

Днес не съществуваш. Изтрила съм те от съзнанието си. Сякаш никога не съм те познавала. Липсата ти ми помогна да осъзная едно : превърнал си се във вреден навик. Като цигарите. Нямам нужда от тях, но посягам към кутията. Отново и отново. Кутия след кутия.
Виниш себе си, че си ме научил да пуша. Може би е крайно време и двамата да ги спрем. Таймерът тече от днес. Колко време ще издържим един без друг. Нека се обзаложим. Аз предлагам... цяла вечност.

 

Е.П.

Аз и сестра ми

Аз съм дете на зимата. А сестра ми на пролетта. Моята душа е почернена. Като на онази възрастна жена, която години наред не е местила вещите в дома си след като съпругът ѝ е починал. Потъмнели снимки дебнат нежеланите гости от ъглите. Докоснеш ли нещо, отпечатъкът на времето остава по пръстите ти. Под формата на прах. Сестра ми е друга! Тя би сменила всяка мебел с нова, би пребоядисала стените, би сложила картини. Би отворила широко прозорците, за да ухае на цветя и би поканила всичките си приятели на гости. За да сподели с тях щастието си.

Тя е пролет! Изпълнена с неизчерпаема надежда за бъдещето. Винаги усмихната. А аз съм онази мразовитата. Студената. Тъгата, която наляга хората в края на живота им. Когато осъзнават, че умират и всеки ден може да им е последен. Носталгията по отминалия живот. По отминалата есен и предишните сезони. Усмивката на човек, който се е уморил от съществуването си и не вижда нищо хубаво. Нищо светло. Нищо.
Тя е пролет. Аз съм зима...
Не е ли това хубавото на живота и сезоните?
Вечният кръговрат.

Е.П.

Истинският живот започва едва когато се загубиш!

 

Нека избягаме в далечна страна с много замъци и "планини" , по-ниски от Витоша. Ще се загубим в малко градче с църква, площад и едно магазинче. Ще се влюбим в ниските, спретнати къщи и ще решим да останем. Завинаги.

Ще си построим свой бял дом с градина и красива ограда. Ще отглеждаме розови храсти в саксии като в приказка на Андерсен. Местните ще произнасят имената ни смешно и ще ни гледат намръщено. Няма да разбираме упътванията им и ще се озоваваме на грешни места. Като онези красиви езера, познати на всички от туристическите брошури. Ще седим на брега на някое и ще ядем странни на вкус сандвичи, чиито съставки не знаем. Ще си купим карта и ще отбележим всички места, на които сме били. И на които ще отидем.

Някой ден ще имаме 5 деца със също толкова трудни за произнасяне имена и нито едно от тях няма да е кръстено на бабите или дядовците си. Ще прекараме остатъка от живота си в малкия си бял дом, отглеждайки рози в саксии...

И ще разказваме на внуците си как всичко е започнало с едно...

Изгубване.

 

 

 

 

Е.П.

Хартиени рози

Любовта ни разцъфна от хартия. Бяла и чиста. Копнееща за слънчеви ласки. За звънкия смях на децата в градината. За жуженето на пчелите. За допира на пъстроцветни пеперуди. За грижата на градинаря. За сълзите на бабата по отминалата  ѝ младост. Уви! Нашето цвете не покълна в градина сред божури и маргарити. Разтвори се на дървена маса сред мръсни прибори и пепелници. Между напуканите ти пръсти. Изваяно от непотребна салфетка. Подарък за мен. Скромен като обичта ти.... Непретенциозна. Тиха. Чиста. Хартиена роза!
Влюбените хора наистина оглупяват щом подаряват хартиени цветя! Ти не знаеше ли, че те са обречени. Като розата ни. Нея слънцето никога няма да погали ласкаво. Ще потъмни белотата  ѝ или ще изгори цветовете  ѝ. Ароматът  ѝ няма да трогне никого. Жадна е, но водата ще я съсипе. Едно по-силно докосване ще я смаже. Искам да я съхраня между страниците на дебелите книги, които дядо четеше. Като истинско цвете, останало спомен от любим човек. За да я открият моите внуци някой ден и да попитат от кого е. Но ми липсва смелост да я погубя между редовете на "Война и мир".

 

Изгарям я. Унищожавам я сама преди да са го сторили времето и хората. Събирам пепелта в ковчеже и я разпръсквам над любимото ни място. Като праха на покойник, чийто дух ще витае високо под синьото небе, далеч от сивотата на града. Там вятърът пее за една хартиена роза, а песента на стихиите е вечна. Аз и ти, простосмъртните, и нашата хартиена обич сме обречени на гибел от самото си раждане. Но дори след смъртта ни, вятърът ще пее как сме се обичали.

 

 

 

 

Е.П.