Хартиени рози

Любовта ни разцъфна от хартия. Бяла и чиста. Копнееща за слънчеви ласки. За звънкия смях на децата в градината. За жуженето на пчелите. За допира на пъстроцветни пеперуди. За грижата на градинаря. За сълзите на бабата по отминалата  ѝ младост. Уви! Нашето цвете не покълна в градина сред божури и маргарити. Разтвори се на дървена маса сред мръсни прибори и пепелници. Между напуканите ти пръсти. Изваяно от непотребна салфетка. Подарък за мен. Скромен като обичта ти.... Непретенциозна. Тиха. Чиста. Хартиена роза!
Влюбените хора наистина оглупяват щом подаряват хартиени цветя! Ти не знаеше ли, че те са обречени. Като розата ни. Нея слънцето никога няма да погали ласкаво. Ще потъмни белотата  ѝ или ще изгори цветовете  ѝ. Ароматът  ѝ няма да трогне никого. Жадна е, но водата ще я съсипе. Едно по-силно докосване ще я смаже. Искам да я съхраня между страниците на дебелите книги, които дядо четеше. Като истинско цвете, останало спомен от любим човек. За да я открият моите внуци някой ден и да попитат от кого е. Но ми липсва смелост да я погубя между редовете на "Война и мир".

 

Изгарям я. Унищожавам я сама преди да са го сторили времето и хората. Събирам пепелта в ковчеже и я разпръсквам над любимото ни място. Като праха на покойник, чийто дух ще витае високо под синьото небе, далеч от сивотата на града. Там вятърът пее за една хартиена роза, а песента на стихиите е вечна. Аз и ти, простосмъртните, и нашата хартиена обич сме обречени на гибел от самото си раждане. Но дори след смъртта ни, вятърът ще пее как сме се обичали.

 

 

 

 

Е.П.