Аз и сестра ми

Аз съм дете на зимата. А сестра ми на пролетта. Моята душа е почернена. Като на онази възрастна жена, която години наред не е местила вещите в дома си след като съпругът ѝ е починал. Потъмнели снимки дебнат нежеланите гости от ъглите. Докоснеш ли нещо, отпечатъкът на времето остава по пръстите ти. Под формата на прах. Сестра ми е друга! Тя би сменила всяка мебел с нова, би пребоядисала стените, би сложила картини. Би отворила широко прозорците, за да ухае на цветя и би поканила всичките си приятели на гости. За да сподели с тях щастието си.

Тя е пролет! Изпълнена с неизчерпаема надежда за бъдещето. Винаги усмихната. А аз съм онази мразовитата. Студената. Тъгата, която наляга хората в края на живота им. Когато осъзнават, че умират и всеки ден може да им е последен. Носталгията по отминалия живот. По отминалата есен и предишните сезони. Усмивката на човек, който се е уморил от съществуването си и не вижда нищо хубаво. Нищо светло. Нищо.
Тя е пролет. Аз съм зима...
Не е ли това хубавото на живота и сезоните?
Вечният кръговрат.

Е.П.