Парфюм

Гузната ми съвест ухае на парфюма ти. Или може би съм аз. Тялото ми е попило аромата на докосванията ти. Топлината на танцуващите дихания и изпуснатите въздишки по кожата ми. Дрехите ми напомнят с уханието си за теб. Стърчат страшно на закачалките. Гледат ме осъдително. "Сама си си виновна" , шепнат забравените ти ризи. Белеят се в гардероба ми. Загрозяват ги само петната от червилото ми.

Поглеждам огледалото.Ти си там! Повърхността му е запечата образа ти. Ти си там! Ръцете ти се протягат към мен в очакване на прегръдка. Очите ти молят моите "прости ми". Празните рамки пищят. Скъсаните снимки с лика ти плачат, разпилени по пода. Парчета хартия се търкалят в босите ми крака. Стъпвам върху праха от изгорените писма от теб. Голите стени още повтарят смеха ти като ехо.
Няма те, но си навсякъде около мен.
Във въздуха...
Вдишвам любов.
Минало. Спомени. Прах.
Пронизваща болка изпълва дробовете ми. 
Издишвам раздяла.
Теб вече те няма...

 

Е.П.

Пристрастени

Днес не съществуваш. Изтрила съм те от съзнанието си. Сякаш никога не съм те познавала. Липсата ти ми помогна да осъзная едно : превърнал си се във вреден навик. Като цигарите. Нямам нужда от тях, но посягам към кутията. Отново и отново. Кутия след кутия.
Виниш себе си, че си ме научил да пуша. Може би е крайно време и двамата да ги спрем. Таймерът тече от днес. Колко време ще издържим един без друг. Нека се обзаложим. Аз предлагам... цяла вечност.

 

Е.П.

Аз и сестра ми

Аз съм дете на зимата. А сестра ми на пролетта. Моята душа е почернена. Като на онази възрастна жена, която години наред не е местила вещите в дома си след като съпругът ѝ е починал. Потъмнели снимки дебнат нежеланите гости от ъглите. Докоснеш ли нещо, отпечатъкът на времето остава по пръстите ти. Под формата на прах. Сестра ми е друга! Тя би сменила всяка мебел с нова, би пребоядисала стените, би сложила картини. Би отворила широко прозорците, за да ухае на цветя и би поканила всичките си приятели на гости. За да сподели с тях щастието си.

Тя е пролет! Изпълнена с неизчерпаема надежда за бъдещето. Винаги усмихната. А аз съм онази мразовитата. Студената. Тъгата, която наляга хората в края на живота им. Когато осъзнават, че умират и всеки ден може да им е последен. Носталгията по отминалия живот. По отминалата есен и предишните сезони. Усмивката на човек, който се е уморил от съществуването си и не вижда нищо хубаво. Нищо светло. Нищо.
Тя е пролет. Аз съм зима...
Не е ли това хубавото на живота и сезоните?
Вечният кръговрат.

Е.П.

Истинският живот започва едва когато се загубиш!

 

Нека избягаме в далечна страна с много замъци и "планини" , по-ниски от Витоша. Ще се загубим в малко градче с църква, площад и едно магазинче. Ще се влюбим в ниските, спретнати къщи и ще решим да останем. Завинаги.

Ще си построим свой бял дом с градина и красива ограда. Ще отглеждаме розови храсти в саксии като в приказка на Андерсен. Местните ще произнасят имената ни смешно и ще ни гледат намръщено. Няма да разбираме упътванията им и ще се озоваваме на грешни места. Като онези красиви езера, познати на всички от туристическите брошури. Ще седим на брега на някое и ще ядем странни на вкус сандвичи, чиито съставки не знаем. Ще си купим карта и ще отбележим всички места, на които сме били. И на които ще отидем.

Някой ден ще имаме 5 деца със също толкова трудни за произнасяне имена и нито едно от тях няма да е кръстено на бабите или дядовците си. Ще прекараме остатъка от живота си в малкия си бял дом, отглеждайки рози в саксии...

И ще разказваме на внуците си как всичко е започнало с едно...

Изгубване.

 

 

 

 

Е.П.

Хартиени рози

Любовта ни разцъфна от хартия. Бяла и чиста. Копнееща за слънчеви ласки. За звънкия смях на децата в градината. За жуженето на пчелите. За допира на пъстроцветни пеперуди. За грижата на градинаря. За сълзите на бабата по отминалата  ѝ младост. Уви! Нашето цвете не покълна в градина сред божури и маргарити. Разтвори се на дървена маса сред мръсни прибори и пепелници. Между напуканите ти пръсти. Изваяно от непотребна салфетка. Подарък за мен. Скромен като обичта ти.... Непретенциозна. Тиха. Чиста. Хартиена роза!
Влюбените хора наистина оглупяват щом подаряват хартиени цветя! Ти не знаеше ли, че те са обречени. Като розата ни. Нея слънцето никога няма да погали ласкаво. Ще потъмни белотата  ѝ или ще изгори цветовете  ѝ. Ароматът  ѝ няма да трогне никого. Жадна е, но водата ще я съсипе. Едно по-силно докосване ще я смаже. Искам да я съхраня между страниците на дебелите книги, които дядо четеше. Като истинско цвете, останало спомен от любим човек. За да я открият моите внуци някой ден и да попитат от кого е. Но ми липсва смелост да я погубя между редовете на "Война и мир".

 

Изгарям я. Унищожавам я сама преди да са го сторили времето и хората. Събирам пепелта в ковчеже и я разпръсквам над любимото ни място. Като праха на покойник, чийто дух ще витае високо под синьото небе, далеч от сивотата на града. Там вятърът пее за една хартиена роза, а песента на стихиите е вечна. Аз и ти, простосмъртните, и нашата хартиена обич сме обречени на гибел от самото си раждане. Но дори след смъртта ни, вятърът ще пее как сме се обичали.

 

 

 

 

Е.П.

Бягство

Опитвах да избягам, но накрая все се връщам. Душата ми е в плен на твоите очи. Въртяла съм се в кръг стотици пъти сякаш... животът ти и моят сливат се в една безкрайност. И краят не е край. Пропадам в дълбините на обятията ти, търсеща утеха за риданията си. Плач не от болка, а от ужас. Вечното ме плаши. Ти ме плашиш. Страхувам се от образа си в огледалото. Защото бъдещето е развяло срещу мен косата си и чака жътва. Защото утре може да ме няма. Защото бягството от теб е смърт.

 

 

 

Е.П.

 

 

Ново начало

 

Днес казвам стига. Млък на разума и доводите му. На всяко "няма смисъл". На предварително написаните сценарии с нещастен край. "Фин" на заснетите в ума ми филми, които не съм изиграла. Продължавам всички точки в многоточие и тръгвам, откъдето спрях. Веднъж се отказах, втори, трети, четвърти път.... ако продължавам така, ще бягам винаги! Но не и сега. Не повече. Баста! Ще запълня празните страници от книгата на живота си с изживени събития. Ще пиша, рисувам, драскам, преправям, местя редове. Ще творя! Не с мисли, съзерцания, планове, предчувствия, спомени... А с болка, сълзи, разочарования. Искам да страдам. Да ме предават. Да плача. Да разбият надеждите ми една по една. Да отнемат вярата ми капка по капка. Да охулят любовта ми. Искам... НЕ!... Действам! Правя дребна стъпка. Напред. Аз съм човек, а не рак, стига ми ходене назад. Крачка към теб и ... може би поемам пътя към щастието си. Може би тя е късметът, който ми липсва. Пробвам ли, ще спечеля. Дори да страдам. Дори да разбият сърцето ми. Няма да съжалявам. Поне ще съм опитала. Въпреки... всички въпреки. Те водят само до задънени улици.

 

 

Е.П.