Восъчни криле

Пожелах си любов, но получих заслепение. Нося се из въздуха като Икар. На крилете на човешкото безумие. Забравила свободата. Полетът ми е най-тъжният на света. Копнея да достигна огненото кълбо. Теб, сътворителю на живота. Слънце. Любими. Далечен и недостижим. Невротично желан. Причиняващ болка. Изискващ жертви.
Пламтиш толкова ярко, че ме ослепяваш с лъчите си. Мамиш ме с топлината си, но издигна ли се да те докосна, кожата ми пари. Горя. Восъкът на крилете ми се топи. Във въздуха се разнася перушина. Бели и черни пера се смесват в безпорядък. Силите ми отслабват. Не мога да се опълча на плътта си. Не искам. Издигам се в екстаз. Устните ми треперят при мисълта за гибелната целувка.
Висините ме сграбчват яростно. Боговете са разгневени от дързостта ми. Въртя се бясно като пумпал, с който си играят стихиите. Безумен танц между небето и земята. На границата на живота и смъртта. Животът ми е поверен на волята на безсмъртни. Омръзне ли им шегата, ме пускат.

Пропадам. Бездната е разтворила студените си обятия за мен. Дружелюбно ме кани да ги поема. Пляс. Мракът ме поглъща. Изгубвам се в дълбините на морето. Все по-близо до дъното... Водата изпълва дробовете ми. Очите ми молят светлина. Тялото ми боли до безчувственост. Каква ирония. Лъчите ти, на теб, могъщото слънце, са твърде слаби, незначителни, за да ме стоплят. Смъртта ми предлага топло ложе...
Потъвам, вперила поглед в отражението ти. 
С мисълта, че никога няма да те имам.

 

 

Е.П.

Спящата красавица

Отварям очи с чувството, че светът е различен. Нов. Стрелката на часовника упорито е спряла на 12. Тежките завеси едва пропускат светлина. Балерини от частиците прах танцуват из въздуха. Паяжината като воали е покрила всички мебели. Вазата е празна. Набраните сутринта рози са се превърнали в прах.

Вдигам поглед. Зеленоок непознат се взира в мен. Устните ми странно парят от целувката му. Неговите са извити в странна усмивка. Ръката му гори в моята ледена длан. Чувствам се толкова студена сякаш съм била мъртва. Някой отдръпва завесите и доспехите на непознатия проблясват победоносно. В тъмните му коси са заплетени клонки. В очите му чета неизказана молба. Умолява ме да сторя нещо, но аз не знам какво...

Свеждам поглед виновно. Виждам роклята си, после нагоре, дрехите на непознатите в стаята. Струва ми се, че моята е била модерна преди 100 лета. В този миг си спомням всичко... тавана, старицата, вретеното, убождането, припадъка. Спала съм дълбоко цели 100 години! Всичко, което познавам е минало. Живяла съм в сънища и кошмари. Хората, които помня и обичам още спят непробудно. Обградена съм от непознати. Зениците им са вперени в мен с очакване. Трябва да съм им благодарна, но те ме плашат. С модерните си дрехи и думи са ми толкова чужди.

Не принадлежа тук. На настоящето. То е на непознатите. Не принадлежа и на миналото. То е било преди век! Останал е само спомена. Сега не е мое. Вчера не е мое. Нищо не е мое. Аз съм непозната на самата себе си. Не помня името си, цвета на очите, на кого съм казала "обичам те" за последно. Коя съм била? Търся отговори в погледите на непознатите. Но нищо в стаята не привлича вниманието ми. Няма нещо, което да ме накара да остана будна

Бавно отпускам клепачи. Потъвам в блажен мрак, все по-дълбоко и дълбоко...

"Чакай", сънувам ли? Нечий глас ме изтръгва от унеса ми. Нечия ръка стиска моята по-здраво. Отварям очи и се губя в двата изумруда. Очите му като огледала отразяват моите. Сини, спомних си. Очите ми са сини. Аврора! Казвам се Аврора. Но това няма значение. Няма значение и  коя съм била. А коя ще бъда. Коя искам да бъда.

Ти си моята надежда, непознати принце. Даваш ми вяра, че ако не принадлежа на миналото, нито на настоящето, мога да напиша бъдещето си. Днес е рожденият ми ден, защото твоята целувка ме върна към живот. Искам ти да си първият човек, на когото да кажа "обичам те".

Обещавам да остана будна, докато държиш ръката ми.

 

ЕП

Не се влюбвай в хора с пъстри очи!

Не вярвай на хора с пъстри очи! Цветът на ирисите им се мени като кожата на хамелеон.
Очите са огледало на душата. Как да имаш доверие на човек с непостоянен цвят на очите. Вероятно и той е толкова непостоянен. Веднъж хладнокръвно синеок, друг път лукаво зеленоок, после топъл като лешниковите си ириси. Човек с много характери, лица, души.
Сега си мислиш, че такъв човек никога не може да ти омръзне. Всеки ден с него е приключение или предизвикателство. Ще размислиш точно след месец на "обичам те" в понеделник, "не съм сигурен" в сряда, "иди си от живота ми" в петък и недели, започващи с "прости ми".
Ако животът ти е достатъчно объркан или напротив, изрядно подреден, послушай ме... Не се влюбвай в хора с пъстри очи! Ще обърнат света ти с главата надолу и когато най-малко очакваш, ще си тръгнат завинаги.

 

ЕП

Самотата е розова

 

Защо тъгата е сива? Защо не е червена или синя? Аз мисля, че самотата е розова. Да, розова! Самотните хора вярват, че никой не ги обича. Не го е грижа за тях. Розовото= романтика, любов. Схванахте ли? Нека ви обясня...
Самотните хора харесват розовия цвят и сърцата. Довчера може да са мразили цвета на розите и самите цветя, но днес се чувстват необяснимо привлечени от розови вещи, дрехи, бижута. Представят си се как празнуват Св. Валентин на ароматни свещи или получават валентинка от таен обожател. Дотук с клишетата.
Вижте мускулестия мъж с розов бански на плажа. Забелязахте ли, че днес шефа ви носеше розова вратовръзка? Не, не са гейове. Това е предразсъдък. Хетеро момчетата харесват розово! Самотните също. Погледнете онзи мъж на светофара. Прилича на излязъл от корица на спортно списание, нали. На бас, че приятелката му е известен модел. Такъв чаровен мъж не може да е сам или самотен. Дали ? Запознайте се! Обзалагам се, че на петата минута ще заговори за бившата си, в която още е лудо влюбен. Розовите панталони не подсказваха за разбито сърце, нали?
Сега се обърнете към русото момиче, което говори по телефона. Бихте паднали на колене пред такова момиче. Как само мразите приятеля ѝ в момента и го проклинате наум. Забелязвате колието ѝ със сърце, което сигурно е от него. Искате да ѝ подарите не някакъв синджир, а света. Наблюдавате я, докато се смее и си мислите, че сега говори с него. Сигурно са неразделни. Кой би изпуснал такова момиче?
Грешка! Погледнете розовите ѝ устни и си помислете пак. Тя няма приятел. Говори с най-добрата си приятелка, от която е колието. Разказва ѝ през смях за най-кошмарната си среща. Откъде бих могла да знам? Сигурна съм точно толкова колкото и че ако имаше приятел той щеше да е задник. Да я лъже и да ѝ изневерява. Да не му пука как е, а за това изглеждат ли добре заедно. Сети се за съседката, колежката или сестра си. Колко красиви момичета излизат с момчета, които не заслужават уважението ти. Именно! Красотата не е никакъв критерий за щастие. Както и липсата на розово в гардероба ти. Това, че не го носиш не значи, че не си самотен.
Защо тъгата е сива? Сиво е разочарованието. Като праха, в който се сриват мечтите. Страстта е червена като огъня. Мечтите - сини като небето. Розовото е самота. Заместител на любов. Подсъзнателно желание да предизвикаш романтични чувства у противоположния пол.

Ще ви издам един трик, за да се убедите. Купете си розов чадър. В един прекрасен ден навън ще се излее порой. Всичките ви приятели ще се окажат заети с важни задачи, а гледането на телевизия бързо ще ви дотегне. След час или два седене на дивана сами и разходки до хладилника и обратно, неминуемо ще се почувствате самотни. Ще ви хрумне, че на никого не му пука за вас наистина. Когато самотата вземе връх, излезте навън и отворете новия си чадър. Хората ще бързат и няма да видят намръщеното ви лице. Но ще забележат чадъра! Ще си помислят - "Какъв щастлив човек, излязъл да се порадва на дъжда!"

Ето това е самотата. Розова заблуда. Истински самотните хора имат вид на щастливи. Като с чадъра. Когато си самотен, отваряш розовия си чадър за пред хората, но когато се прибереш мокър и кален вкъщи го захвърляш в килера. И плачеш. Плачеш, че никой не те е потърсил в дъждовния ден.

Още не ми вярвате? Вие носите ли сиво, когато сте тъжни? Така си и мислех.

ЕП

Ева

Родена съм грешна. Потомка на Ева. Сърцето ми бие, за да изтласква лошата кръв. Вените ми чертаят тъмни пътеки към миналото. История, започната с падение. Майка ми, нейната майка, майката на нейната майка и така назад до безкрай. Разказ с много героини. Вещици, изгаряни на клада заради тъмна магия. Отровителки, погубили малолетни наследници и велики крале. Изкусителки, за чието покоряване са се водили войни. Любими, предали безстрашни герои на смърт заради злато. Вакханки, разкъсали славни поети от ревност. Прелюбодейки, довели до лудост съпрузите си. Блудници, продали душата си на Дявола. Всички те носят едно име. Жена.
Бог дал това име първо на нея. На Ева. Понякога я сънувам. Аз съм Нея. Първата. Пръстите ми потреперват при блясъка на червения плод. Змията се увива около ръката ми и ме тласка да го откъсна. Адам стои безучастно. За миг се чувствам безстрашна. И силна. Могъща. Нещо в мен се бунтува срещу неосъзнатата несправедливост. Отхвърля наивността зад маската на невинност, презира глупостта и пожелава всичкото знание на света. Иска да прескочи забраните, не се страхува от непознатото.
В следващия миг ябълката тежи в ръката ми и знам, че няма връщане назад. Искам да я вкуся. Ще отхапя само едно малко парченце...
Сокът на ябълката плъзва в тялото ми като отрова. Изпълва цялото ми същество със срам и гняв. Срам от голотата. Гняв към Бог, змията, към мен самата. Наум обвинявам  Адам за глупавото му безразличие. Мразя се, задето сме една плът, а той дори не е понечил да ме спре. Той поглежда ябълката лакомо и преди да се съвзема е погълнал половината ѝ.
Краят на историята е известен на всички. Ева се е поддала на изкушението първа и трябва да си плаща вечно. Чрез своите дъщери. Първородният грях е нашето наказание. Но къде щяхме да сме сега без знанието, откраднато от Ева. Чрез постъпката си, тя е дала избор на всички нас. Да решаваме сами кое е правилно и кое грешно.
Нейната история ни учи, че именно грешките ни правят хора. Несъвършени. Тленни.
Но сънят ми не приключва така.
В гърлото ми като буца още е заседнал викът:
- Адам, не яж!

ЕП

Островът на обречените

Не сме обречени. За нас още има спасение. Има лек. Има надежда.
Обречени са влюбените. И онези с разбитите сърца. Безвъзвратно отдали душите си. Дали толкова много топлина, че самите те загубили своята. Ледени като айсберг. Сиви. Изтъкани от мрак. А очите им... те издават, че нямат души. В тях не гори огън. А ако гори, пламъкът му е син и студен.
Те ме плашат. С техните слаби, изтощени тела. Дългите им пръсти се протягат към мен да ме сграбчат. Копнеят някой да ги прегърне силно. Търсят утеха. Избавление. Топлина. Но всеки се ужасява от прегръдка с мъртвец. Да, те са мъртви. Живите мъртви. Това не са зомбитата, а тези, които бродят нощем, защото не ги спохожда съня. Раздaли са всичко и сега са празни отвътре. Няма нищо. Няма дори омраза. Никакви чувства. Никаква жар.

 

Но ние сме далеч от Острова на обречените. Той присъства в кошмарите ми. В приказките за лека нощ. И зад мъглата, отвъд океана. Нашият остров е на блажените. Тези, които никога не са обичали. Тези, които не са имали любим и любима. Само партньори, избрани от други.
Ние не живеем в страх, че можем да загубим някого. Имаме само себе си. Душите ни са цели и непокътнати, а любовта ни - неосквернена. Тя е като сакрален бокал. Всички го пазим, заради тайната сила, която притежава. Но никой никога не го докосва. Не отпива от него. Би било грях.
Да обичаш е грях. На това ни учат от малки. Да отдадем само частица от себе си и да се погубим в безразличие. В противен случай, биваш прокуден. На Острова на обречените.
Но ако аз отказвам! Ако мечтая да отдам цялото си същество с риск да полудея. Те искат зрънце, а в мен бушува цял океан от обич за раздаване.
Ако жадувам да позная тази тайнствена сила...
Ще ме последваш ли на едно обречено пътуване?
Ще отпиеш ли от бокала, който ти подавам ?
Ще преминеш ли мъглата с мен ?
Кой знае... Може би са грешали. Всичко е било лъжа.
Може би ние сме обречените, а те - блажените.
Ще разберем, когато пристигнем.

ЕП

Пепеляшка не съжалява

 

Не изпуснах пантофката си. Нито медальона. Нито цветния венец. Тръгнах си преди часовникът да бие 12. А магията не беше изтекла. Каляската си беше каляска, а конете - коне. Без тикви и мишки. Ти беше пленен от чистотата ми, но аз се уплаших от чара ти. Кой принц би прекосил 100 омагьосани гори за една парцалана. Каква глупост!

Ето това им е лошото на магиите. Карат те да повярваш в нещо, което не е истинско. Например, че си най-красивото момиче на бала. Но после силата на вълшебния прашец отслабва и се превръщаш в най-обикновено момиче. Без натруфени рокли и необикновени пантофки. Сякаш си гола. Принцът може да погледне в очите ти и да види душата ти в цялата  ѝ прелест. Но той поглежда овехтелите дрехи и се упреква, че е танцувал със слугинчето. И тогава разбираш, че приказките не струват. Принцовете са глезени мамини синченца или арогантни нарциси, живеещи по кралската воля. Кръстниците-вълшебници забъркват единствено беди. После ги споделят на чаените си партитa и се забавляват. Мащехите са зли. Факт! Възползват се от всеки случай да наранят чувствата ти.

Истинската история ли? В нея Пепеляшка си тръгва отегчена много преди да настъпи полунощ. С чифт стъклени пантофки в ръка. Благодари на кръстницата си с тиквеник, но завинаги се отказва от услугите ѝ. Накрая подарява пантофките си на някое бедно момиче, което винаги си е мечтало да бъде принцеса.

И най-важното ...

Пепеляшка не съжалява за нищо.

ЕП

Fight the fire

Очите ти блестят страшно като горящи села. Ирисите и склерите ти пламват за миг като стари бараки. Лицето ти се изкривява в болезнена гримаса. В душата ти се разпростира опустошителен огън, помитащ всичко по пътя си. Димът пълни дробовете ти с катран и те задушава. Свистиш, а устните ти рисуват думи, които езикът не изрича. Очите ти плуват във вода, но тя не угасва огъня, а само го подклажда. Гневът отстъпва пред скръбта. Остава безсилието. Съзнанието, че този огън не може да бъде спрян. Че си отивам. Че изтичам през пръстите ти като пепелта от изгорелите къщи. Че къщите са спомените ни, рухващи в прахта. Че пепелта не е като пясъка, от който си строяхме замъци. Че дори замъците не са вечни, защото ги събаря някоя морска вълна.
Всичко, което сме построили е било обречено от самото начало.
Остава ни само да гледаме как мечтите ни горят... или не!

Можем да преборим огъня! Затвори очи. Вдишай дълбоко. Остави на гнева да се изплъзне от тялото ти като отрова. Позволи на сълзите да потекат като лек за скръбта. Нека безсилието те свлече на земята. Забрави за егото и гордостта си и помоли за помощ. Поискай да остана и ръцете ми ще се обвият около врата ти. Ще коленича и ще бъдем равни в прахта. Целувките ми ще излекуват раните ти и ще изпият сълзите ти. Ще те оставя да стискаш пръстите ми в своите до побеляване. Болката ти ще е моя. Огънят ти ще е мой. Ще горим в адски пламъци.  Заедно. Завинаги.
Трябва само да ми кажеш да остана и аз няма да си тръгна никога.
Ако си замълчиш сега, огънят ще опустоши душата ти напълно. А с нея и моята.И никога никой няма да може да ни спаси. С душите си ще отдадем любовта. А в пепелта няма да поникне нищо хубаво. Само семето на омразата.


Емона П.

Моят ангел...може би е демон.

Казват, че всеки човек има ангел-хранител. Някой, който бди над нас от небето. Съпътства ни в най-трудните ни моменти и ни посочва решението. Винаги невидим. Но понякога, само понякога, ни праща знаци. За да ни напомни, че не сме сами. Като пера, например. Бели.
Напоследък често откривах небесни послания. Но не бели. Никога бели. Моите пера са... пъстри. Бялото постепенно прелива в черно, а някъде по средата се смесват в сиво. Бяло като невинността, прошката, надеждата. Черно като алчността, омразата, завистта. Но най-много сиво... като страха, съмненията, раздвоението.
Такъв е моят ангел. Нито бял, нито черен. В него се борят двете начала -  доброто и злото.
Представи си, че бялото надвие изцяло... какъв живот на светица бих водила. За да избеля душата си, ще почерня дрехите.
Ако черното спечели,... ангелът ми ще падне. Прокуден. От Небесното царство.
На небето няма място за черни ангели.
А може би той вече е падащ. Не паднал. Падащ.
Сивото ще надвие бялото, страха ще унищожи любовта. Постепенно мракът ще изпълва душата ми, докато не я завладее.
И животът ми ще се превърне в Ад.
Не съществува ли един Ад във всеки от нас?
Дали мястото на ангела ми е на небето?
Замисли се.
Моят ангел... може би е демон.

ЕП

Два метра под земята

Когато ме прегърнеш... се чувствам като в ковчег. Затрупана от метри пръст. Безсилна. Неможеща да помръдне и сантиметър. Искам да викам, но ме обзема паника и не мога да дишам. Страхът ме парализира и сковава тялото ми като труп. Невъзможно е да се изтръгна от обятията ти.
Чудя се... дали пръстта е моята слабост или твоята сила. Неспособността ми да те отблъсна или манията ти за надмощие. Аз винаги се оставям на хватката ти, но тя никога не отслабва. Предавам се без да съм имала избора да се боря.
Едно знам... ковчезите гният. Както и труповете в тях. Като мен. Бавно се разпадам на части в ръцете ти. Ласките ти ме убиват. Червеи плъзват по тялото ми и се опитват да стигнат до вътрешността. Твоите червеи. Недостатъците. Страховете. Пороците. Ти.
Когато ме прегърнеш... прониквам в душата ти за миг.И там е тъмно.Тъмно като 2 метра под земята.

Е.П.

Животът ми е в ремонт

Животът ми е в ремонт. Чувствата ми са у други хора на съхранение. На един дадох надеждата си, на друг - разочарованието. Някой държи щастието ми, а друг разполага с тъгата. Запазих си самотата, скръбта, страха, болката, унинието, безразличието... Заключих ги в една стая. В душата си. Покрих ги, но с прозрачно покривало. Покривалото на безгрижието. Никой не надникна през него. Хората бяха потънали в грижите си. Те винаги виждат само хубавото, само усмивките. Не чуват нотките тъга в гласа ми. Разчитат блясъка в очите ми за признак на щастие.
Те сами живеят в порутени домове с пропукани стени. Лепят тапети върху пукнатините и закачат картини. Гледат през зеещи дупки вместо прозорци. Липсват им стени, но вратите им са заключени с резета и катинари. Не ремонтират от страх, че ще загубят нещо. Но аз раздадох всичко старо. Замазвам пукнатините и отварям прозорците да влезе чист въздух. Пребоядисвам стените в цветовете на дъгата. Отключвам вратите си за близки и непознати. Замитам праха и обирам паяжините от ъглите. А когато приключа...ще си взема всичко. За да го изхвърля!
Домът ми не е антикварен магазин или вехтошарница. Ще запазя само най-ценното. Скъпоценното даже. Като се отърва от излишното като от боклук, замърсяващ дома ми, ще започна наново. Ще събера нови спомени и ще изпитам непознати чувства, а когато и те напукат стените на душата ми, ще изхвърля и тях!

Вече не се боя от промяната. От края. От новото. Осъзнах, че ако оставя всичко, то ще събори дома ми и душата ми ще остане заключена завинаги с болката и страха в нея..

Е.П.

Уловена

Уловена в пръстите ти

пеперуда,

любовта ти е капан.

Ти ме искаш препарирана.

Копнееш за крилете ми

под стъклен похлупак

сред хиляди криле

на пеперуди.

Колекционер на свободи,

сам непознал

какво е свобода.

Размахът на крилете ми 

ще счупи всеки похлупак.

В колекцията ти 

празнината запълни 

със своите криле

или повярвай - 

всеки може да лети!

Последвай ме,

не съществуват 

препарирани мечти.

ЕП

Битка

Самотата ми

си измисли име

и реши да го повтаря,

докато съзнанието ми

не повярва,

че съм влюбена.

"Глупости",

обади се разумът,

но сърцето възрази :

"Давай смело! " .

А разумът отново -

"Почакай! Грешиш!"

Започна битка,

а в битката...

сънища.

Сънувам, че те има,

но си далечен

като реалност,

и измамен

като мираж.

Пръстите ми

не стигат твоите

и никога не вървим,

хванати за ръце.

Ако те исках,

щях да викам,

а аз дори не плача.

Харесвам ли те?

Разумът ще отрече

но и сърцето не е сигурно.

Край на битката

ще сложи този, който

прогони кошмарите

или ги осъществи.

Е.П.

Демон

Вината не е твоя
за студения ми тон 
и грубите нападки.
Не плачи!
Не заслужавам
ангелските ти сълзи.
Да,ти си ангел,
а във вените ми
кръв демонска тече.
Роден съм в адска пещ,
а ти в небесно царство,
крилете ми са черни
като нощното небе,
а твоите са бели
като облаците,
тръгващи си със деня.
Родени сме безсмъртни
във вражда
между земята и небето,
за да умираме
стотици пъти

в самота.

Ти молиш
да ме придружиш
в подземното ми царство,
но то не е за серафими.
Димът му ще покрие
крилете ти със сажди
и няма да успееш
да си тръгнеш никога.

Не искам саможертви...

Крилете ти
изтръгнал бих
със собствените си ръце,
(перо запазил само -
сувенир,)
пред участта
да те лиша от светлина
завинаги.

ЕП

Понякога

Понякога

Как искам да оставя всичко...
да грабна раницата и да тръгна,
без карти и написани маршрути,
по пътеки, неотъпкани от други.
Да захвърля планове
и думи като бъдеще
и перспективи,
да живея днес!
Да тичам с вятъра,
да гоня пеперуди,
да следвам слънцето,
и да броя звездите нощем.
Да стигна края на света,
и да извикам:
-Живея!
от ръба му.

Ще предизвикам
времето на надпревара
и ще го спра във бяга си,
за да си открадна вечност.
Тази вечност ще е само моя,
самотата ми - свобода,
свободата - любов,
любовта ми - живот.

Животът ми ще е
любов,
свобода,
самота.

Понякога.

Как искам да оставя всичко...

Е.П.

Забравената църква

Потънала в водите на забравата,

тя рони каменни сълзи,

а стъклените ѝ очи,

са вперени с молба към Бога.

Небето се оглежда във водите,

понякога сърдито,

друг път ведро,

но винаги невъзмутимо.

Молбата ѝ е глуха...

Сърцевина от празнота,

душа от камък оградена,

тя стене като хората,

но няма кой да изповяда 

болката ѝ.

Дали са се обичали

между руините ѝ,други,

във вярност клетва дали

като нас

под звездното небе...

Боя се клетвите 

са празни думи

между стените

на забравената църква.

Е.П.

Обича ме,не ме обича

Маргаритке,най-бъбриво цвете,

защо мълчиш,а сълзи бели рониш,

кажи "обича ме,не ме обича"

и отдих в тревата ще намериш.

Обича ме...

напролет ще се върне,

целувката ни първа помни,

писмата му е вятърът изгубил,

стихиите презират любовта,човешка.

Не ме обича...

сълзите ти предвещават

и слуховете (за него) били са верни,

че паднал е в борба за правда,

или позорно друга се е врекъл.

Обича ме,не ме обича,

да се завърне жив и здрав,

ще го дочакам ли свободна,

или ще стане като с тебе цвете,

веднъж откъснато,погиваш.

Е.П.

Снежанка и ябълката

Оприличиха ме със Снежанка.

Възразих!

Аз нямам снежна плът

и сочни устни,

бузи алени

и абаносови коси.

Признавам си!

Родена съм през зимата.

През февруари са родени

куп момичета,уви.

Снежанка е една!

И майка ѝ е мъртва,

а моята е жива.

Дотук със разликите.

Завиждам ли ѝ?

Само за джуджетата.

Кой не мечтае за седмина

предани другари.

Какво ме плаши?

Нейната наивност,

злата мащеха

на три пъти я мами.

За дивната ѝ хубост

не мечтая,

вълшебно огледало

името ми да шепти -

"Най-красивата".

И ако ме попитат кой

герой от приказката

да съм бих желала,

ще отвърна :

Ябълката!

Кой пита ябълката

не тъжи ли

за родното дърво,

да си отровена

от вещицата зла,

боли ли?

Да те отхапе някоя Снежанка

а после да изплюе гнусното парче,

оставила те да кървиш...

Снежанка е спасена

със целувка,

принцът я обиква.

Снежанка е родена за кралица!

А ябълката нека гние,

забравена от разказвача,

в някой ъгъл.

 

Снежанка ли?

Аз искам да съм ябълката!

 

 

Е.П.