Желание

Зад всяко пожелание

стои име,

зад всяко име-

място,

зад всяко място-

преживяване,

всяко преживяване оставя

спомен.

Спомените са минало,

миналото е вчера,

вчера не е днес.

Днес те има,

а утре не!

Ще се срещнем

в 00:00

на нашето място -

в ума ми.

Пожелах си теб!

Дано ми се сбъднеш...

 

 

Е.П.

Молитва за Теб

Днес. Аз, атеистът, безбожната, анархистката, се моля! За теб...
Нека те обикне синеоко момиче с трапчинки, розов чадър и шарени чорапи.
Нека превърне животът ти в приказка! Една от тези, които чете.
Моля се да я последваш в омагьосаната гора. Да следвате трохички в търсене на щастие. Да откриете къща от карамел и бисквити и да заживеете заедно. Да, карамел! Синеочка ще прави най-хубавия, който някога си опитвал. Ще ухае на ванилия и щипка мечтателност. Ще отглежда най-красивите рози в малката ви градина. Жълти, червени, розови. Бели! Погледнеш ли ги, ще почувстваш лека болка отляво, но няма да помниш защо...
Взреш ли се в очите на Синеочка, ще чувстваш, че летиш в небесата. Тя ще ти пее с гласа си на славей, а около вас ще тичат руси момичета с имена на цветя. Ще гледат света, отразен през пъстрите ти очи.
"Виж птицата, татко!"
Птицата... Духът ми.
Душата на свободолюбивото момиче, жертвало тялото си на смъртна, за да те види щастлив.
Днес. Аз, атеистът, безбожната, анархистката, се моля :
"Нека те обикне момиче със сини очи!".
И в кафявите ми ириси блести тъга.

 

Е.П.

Щастие на глътки

Целувам те, защото съм пияна. Удавих разума си в чашата със водка. Забравих всички страхове и предразсъдъци. Размазах всички образи на хора с висок морал, които са нещастни. До дъното на своите изсъхнали души. Забравили какво е обич, и какво е радост. С високата си нравственост са свикнали да стискат хората като лимони. Отнемат соковете им - убиват волята им за живот, искрата лудост, волността. Чувам ги как точат лиги насреща за моя живец. Но аз облизвам устни и си сипвам алкохол.
Гледаме се през стъклената бутилка. Образът ти танцува. Устните ти мърдат смешно. Казваш ли нещо? В съзнанието ми шептиш. Навярно се надвикваш с музиката. Но аз не чувам и половината от думите ти. Не искам. Думи. Истини. На кого са му притрябвали, когато има пълна чаша и празно сърце. Не и не мен... Налей ми още! Умирам от жажда. Душата ми пресъхва като устните. Взирам се тъжно в дъното и отброявам последните глътки радост.Още една и ще остана сама със самотата и разкаянието си.
Дръпваш празната ми чаша. Наблюдавам красивите ти пръсти. После устните - червени линии, изтеглени в безкрайност. Очите ти отразяват блясъка на моите. Светят с неизчерпаема надежда за обич.
Целувам те! Сега го искам. Аз съм смела! Никой няма да ме спре...
Съществува една неписана истина. Когато си пиян, ти е простено да целунеш всекиго. Дори човека, когото обичаш. Изтрезнееш ли, не е нужно да се извиняваш. Ще мисли, че не помниш.

 

Е.П.

Нямам време...

"Нямам време"...

Всички сме го казвали. Аз на момчето, което неколкократно ме канеше на среща, ти на съседката си. Същата, която подозираше, че тайно е хлътнала по теб. Осъзнаваш или не, с липсата на време оправдаваме липсата си на чувства. Романтични чувства. Привързаност. Тръпка. Искрица.

Истината ? Влюбен ли си лудо в някого, искаш да прекарваш всяка стотна от секундата с него. Дните ти без него са безсмислени. Нощите - безкрайно самотни.

Любимият ти компенсира отсъствието си в реалността с появата си в сънищата ти. Той е неканен гостенин. Винаги около теб. В случайно чуто име. В любим филм. В стара балада. В надписа на табела. В сърцето ти.

Когато казваме "нямам време", устните ни безмълвно допълват "за теб".

Е.П.

Приятели ?

Многото приятели водят до много грижи. Днес един е с разбито сърце, утре друг среща любовта на живота си, а трети ти звъни, че родителите му се развеждат. Тичаш от къща на къща, за да бъдеш нечия душевна опора или да споделиш дългоочакваното му щастие. Понякога надпреварата с времето е забавна, чувството за удовлетвореност те кара да забравиш собствените си проблеми. Тези, които никога, ама никога, не казваш на никой от приятелите си, независимо колко дълго го познаваш. Или колко ти е тежко. И не защото му нямаш доверие. Просто не искаш да го тревожиш...
Идва безоблачният ден, в който нещата за всички се подреждат. Излекували са раните си и гребат с пълни шепи от живота. Всички освен теб.

 

Щастливите приятели са най-неблагодарните хора. Никога не помнят как довчера са плакали на рамото ти, когато всички други са им затваряли телефона. Но твоята болка остава неразказана. Радваш се за веселите си другари, докато вътрешно се рониш водопади сълзи.
Мълчаливо. Тихо. Така обичат истинските приятели.

Е.П.

Въпрос на съдба

Спомни си онзи ден... Как упорито газя тревата с новите си кецове, за да те стигна. Как слънцето грее жарко, докато ръцете ни се кръстосват за пръв път. Линиите на съдбата изгарят дланите ни след докосването. Последният от топлите летни дни се отразява в очите ни с цялото си великолепие на умиращ сезон. В ирисите ни блясва новата искра на нещо по-старо от нас. Погледите ни се следят напрегнато. Носят спомена за хиляди запознанства през вековете. Старите ни души ликуват от срещата. Писано ни е да се влюбваме отново и отново. Да умираме, за да се срещнем пак. Аз и ти сме само половинка от връзка, разкъсана преди стотици години. Могъщо, древно цяло, копнеещо да съедини частите си в едно отново.
В десетки животи сме били разделяни от същите пропасти като в този - страх, предразсъдъци, гордост. Вече не ни застрашават войни или чуми, поколения семейни вражди или диктаторски режими. Следваме една цел, уж вървим по един път, но ръцете ни не се сплитат.

 

Сега си представи, че онзи летен ден е само сън и си забравил името ми, защото никога не си го научавал. На съдбата може да ѝ е омръзнало да ни дава шансове. Настоящият ни дъх е сетната ни възможност да бъдем заедно. Последната надежда на провидението, че любовта все пак ще победи. Ако сега не преборим страховете си, няма да се срещнем никога повече. Нито в следващия, нито в по-следващия си живот. Ще прекараме остатъка от вечността в самота. Хиляди напразни съществувания, в които половината ни душа липсва. Но ние никога не я откриваме...

Е.П.

Белезите са красиви

Белезите са красиви. Всеки, който твърди обратното, е сляп. В тях няма нищо срамно или отблъскващо. Всеки белег има своя чар. Разказва история. Розовите пътеки по тялото ни водят към безгрижните дни на детството. Лудориите от любов. Страха от тъмното. Паданията от колело. Спъванията по време на игра. Глупостите от гняв. Отмъщенията на хората. Болезнени загуби.
Някои истории са забавни, други - тъжни. Едни предизвикват гняв и болка, други - широка усмивка и нотка носталгия. Като цвета им. Розови или тъмно кафяви. Червени като разцъфващи рози или с цвят на захвърлена обелка банан.
Тяло с белези е като лист, нашарен с разноцветни боички. Някои рисуват доброволно по него. Други са били изпреварени от съдбата.
Хората с белези са като небето, осеяно с облаци. Ако се заиграете, по телата им може да откриете причудливи форми. Те не са заразни. Разговорът с тях не изисква маска. Или милосърдието на монахиня към умиращ. По-добре физически обезобразен отколкото духовно! Първото е хирургически поправимо, но глупостта - трудно излечима.
Затова когато пак видиш момичето с тъмни линии по лицето, кажи и колко красиви са очите ѝ.

Прегръдка за сбогом

Прегръдка. Една дума, а разказва цяла история. Любов, започнала и приключила със срещата и разлъката на две тела...
Ръцете ти рисуваха символите на раздялата по гърба ми. Упоена от аромата ти, не ги разчетох. Сега изгарят кожата ми като жигосани. Съжалявам, че не сплетох пръсти около врата ти. Ръцете ми стърчаха безчувствено като на малко дете. Неусетно сграбчено в обятията на някой възрастен. Изплашено. Крехко. А слабият си бил ти! Уязвим и открит. Прегръдката ти е крещяла. Била е зов за помощ. А аз наивно съм се радвала на близостта ти. Попивала съм топлината ти с всяка пора на тялото си.
Само ако знаех, че се сбогуваш... Пускаш ме като товар, вързан за врата ти. Оставяш ме да потъна заради собствената ми тежест. Да се забравя в грешките на миналото. В пропуснатите шансове. В наивните си надежди. Да посивея от чувство за вина и съжаление. Да се удавя в сълзите си.
Само ако знаех, че се сбогуваш... щях да те сграбча като спасителна жилетка. Щях да плача на глас, а не да тържествувам вътрешно. Щях да шепна... НЕ! ... да кажа... НЕ!... да викам...
- Не искам прегръдка за сбогом!

Е.П.

Представи си, че ме помниш...

Представи си, че ме помниш...
Как заспивах в скута ти, а после ти разказвах шантавите си сънища. Как брояхме звездите по цяла нощ. Как заплиташе горски цветя в косите ми. Топлеше вечно студените ми ръце с дъх в своите. Фалшивото ми пеене те разсмиваше. Пренасяше ме на ръце през локвите, за да не изцапам новите си обувки. Когато валеше, ме чакаше с чадър пред вкъщи. Аз винаги забравях да си купя. Слушахме музика в препълнения автобус на път за училище. С твоите слушалки. Прекарвахме следобедите в парка. Разхождахме се, хванати за ръце. Седяхме на тревата и ти четях на глас от любимата си книга. Събирахме твоите и моите приятели заедно. Изведнъж аз и ти избухвахме в смях, а всички се чудеха защо.
Всяка неделя ми правеше палачинки. Носех течен шоколад, защото беше алергичен към мед.
Падна първият сняг. Спускахме се с шейна цял ден. Ти се разболя, а аз ти донесох супа. Всеки ден идвах и ти правех чай. Оздравя, но продължи да се преструваш на болен. А аз се правех, че не забелязвам.
Оплетох ти шал и ръкавици за Коледа. Ти ми подари кутия със знака за безкрайност.
Напролет ме научи да карам колело. Паднах. Ти превърза раните ми, когато ми прилоша от кръвта. Изпрати ме до вкъщи.
Заедно преживяхме много. Погребахме любими хора. Разделихме се с близки приятели. Веднъж плака, а аз те прегърнах, за да те утеша. Не казах на никого.
Пораснахме. Научихме се да прощаваме. Бяхме щастливи. Мечтите ни бяха общи. После ни погълнаха думички като бъдеще и перспективи. Възрастните с техния свят и напътствия. Изпитите в училище. Нервите и крайните срокове. Виждах те все по-рядко. Станах ревнива. Редките ни разговори завършваха със скандали. После не си говорехме със седмици.

 

Колелото, което ми подари, ръждяса. От раните ми останаха белези. Шейната се счупи. Молците съсипаха шала и ръкавиците ти. Не намерих куките на баба, за да ти оплета нови. Спря да правиш палачинки. Започна уроци по китара в неделя. Не се смеехме заедно. Запознахме се с много хора. Завързахме нови приятелства. Спряхме да ходим в парка. (И да събираме общите си приятели.) Да ти чета на глас. Не четях. Изобщо.
Всеки слушаше музика със собствените си слушалки. Пътувахме в различни автобуси. Купих си чадър. Локвите накаляха белите ми кецове, докато крачеше напред с качулка. Пеенето ми започна да те дразни. Спрях да пея. Топлех ръцете си в джобовете. Цветята в косите ми увехнаха. Станахме "големи", за да броим звездите. Не заспивах в скута ти. Сънувах кошмари. Не спях с цели дни. Не се хранех. Припадах. Спрях да ходя на училище.
Един ден баща ти дойде вкъщи и каза, че си заминал в чужбина. Тръгна без да се сбогуваш. Не успях да ти кажа, че те обичам. Нито веднъж. Плаках. Не излязох от вкъщи цял месец. Влязох в болница. Когато ме изписаха, получих картичка от Берлин. Пишеше ми, че всичко, за което си мечтал, се сбъдвало. Никъде не спомена, че ти липсвам. Страдах. Единственият изход беше да те забравя. Забравих те!
Оттогава минаха 5 години. Получих дузина картички и писма, но спрях да ги чета преди месеци. Днес годеникът ми има рожден ден. Реших да го изненадам с палачинки. Вървях към магазина за мляко. Тогава те видях. На отсрещния тротоар. Говореше по телефона. Можех да те извикам, но спрях. Позволих си да те обичам само за миг. После погледна към мен, но не ме разпозна. Качи се в колата си. Явно ти си този, който е забравил. А можеше да е другояче...
Представи се, че ме помниш.
А сега ме забрави.
Завинаги.

Е.П.

Бездушна

Вадя траурните си дрехи. Обличам се в черно. Слагам прозрачното було.
Днес погребвам сърцето си. Изковах му саркофаг от моминските си надежди. Изрових му дупка в дълбоката пръст. Поканих всичките си приятели, доброжелатели, любими, врагове...
Чувате ли го как бие? Заключено между железните стени. Така заключихте духа ми. С ключове, озаглавени морал, предразсъдъци, предупреждения, страхове. Вие първи го оковахте с вериги, както аз ковчега му. А после попитахте мен "защо". Защото вие ме научихте да се боя. И аз запомних урока си добре. Повтарям го цял живот наизуст. Бягам от "опасностите". Крия се от чувствата си.
Чувате ли как бие сърцето ми ? Монотонно и глухо. То умира...
Вече не се бои. Нито вълнува. Не обича и не мрази. Спря да тръпне загрижено за околните. Светът загина за него с всичките си катастрофи и трагедии, панаири и романтики. Суетата го срази. Отровиха го преструвките и лицемерието. Несподелената любов го погуби. Жертва се за обич, но така и не я получи.
Хвърлете пръст върху ковчега му. Приживе всички взехте частица от него за себе си.
Нека Бог да прости сърцето на момичето, останало без душа.

Е.П.

Обикнах те, докато спеше

Не заспивай преди да ти пожелая лека нощ.
Заспи преди мен, за да бдя над съня ти. Да гледам как бавно отпускаш клепки и забавяш дъха си. Как съзнанието ти напуска стаята и земния свят и отплува в страната на сънищата. А тялото ти, свито на кълбо, се грее до моето. После напрегнато бърчиш чело. Пак ли кошмари? Боя се повече от теб ... Искам да съм буден, ако имаш страшен сън. Ако бълнуваш или се развикаш и събудиш. Да те успокоявам. Да галя страните ти. Да ти шепна "любима". Да отдръпвам къдриците от лицето ти. Да те топля в обятията си, докато заспиш отново.
Обичам да посрещам утрото буден, за да гледам как се будиш. Как смешно се разтягаш във въздуха и ръкомахаш. Как местиш главата си на всички страни. Как ръцете ти търсят моите...
Всяка сутрин ме питаш "как спа". А аз винаги отговарям "чудесно".
С нетърпение очаквам да ми разкажеш странните си сънища.
Сънувай, любима, сънувай!
Обикнах те, докато спеше.

 

 

Е.П.