Въпрос на съдба

Спомни си онзи ден... Как упорито газя тревата с новите си кецове, за да те стигна. Как слънцето грее жарко, докато ръцете ни се кръстосват за пръв път. Линиите на съдбата изгарят дланите ни след докосването. Последният от топлите летни дни се отразява в очите ни с цялото си великолепие на умиращ сезон. В ирисите ни блясва новата искра на нещо по-старо от нас. Погледите ни се следят напрегнато. Носят спомена за хиляди запознанства през вековете. Старите ни души ликуват от срещата. Писано ни е да се влюбваме отново и отново. Да умираме, за да се срещнем пак. Аз и ти сме само половинка от връзка, разкъсана преди стотици години. Могъщо, древно цяло, копнеещо да съедини частите си в едно отново.
В десетки животи сме били разделяни от същите пропасти като в този - страх, предразсъдъци, гордост. Вече не ни застрашават войни или чуми, поколения семейни вражди или диктаторски режими. Следваме една цел, уж вървим по един път, но ръцете ни не се сплитат.

 

Сега си представи, че онзи летен ден е само сън и си забравил името ми, защото никога не си го научавал. На съдбата може да ѝ е омръзнало да ни дава шансове. Настоящият ни дъх е сетната ни възможност да бъдем заедно. Последната надежда на провидението, че любовта все пак ще победи. Ако сега не преборим страховете си, няма да се срещнем никога повече. Нито в следващия, нито в по-следващия си живот. Ще прекараме остатъка от вечността в самота. Хиляди напразни съществувания, в които половината ни душа липсва. Но ние никога не я откриваме...

Е.П.