Аз съм готвачката

Коя съм аз? Нека ти кажа коя не съм.
Не съм принцесата. Невинната. Красавицата, чакаща в кулата да бъде спасена. Тя пее прекрасно или свири на арфа. Знае няколко езика. Танцува изящно. Прочута е с хубостта си в далечни кралства. Мнозина принцове мечтаят да се оженят за нея. Външният ѝ вид омилостивява дори зверовете. Някой дракон я отвлича, за да я предпази от човешката завист. Срещу нея са стихиите, зли мащехи, ревниви вещици. Винаги има злодей насреща си. Но накрая се появява принцът на бял кон. Рицарят с доспехите. Целува я и това е краят на нейното нещастие.
Приказките приключват с "яли, пили и се веселили три дни". Но в действителност принцесата е нещастна след "края". Принцът ѝ изневерява и разбива сърцето ѝ.
Не съм и вещицата. Коварната. Някой принц е излъгал мечтите ѝ и накрая се е омъжила за противния ѝ цар. Трябвало е да се грижи за сополанката му, която един ден ще наследи цялото царство. Младостта ѝ е пропиляна. Превръща се в озлобена мащеха, мечтаеща да бъде най-красивата на света. И така започва безкрайният приказен кръговрат.
Откъде знам?
Аз съм готвачката. Тази, която гледа отстрани как принцесите се превръщат във вещици.

 

 

Е.П.

След теб...

След теб...

Оставих диря от разбити сърца.

Стрих на прах надеждите им

и ги разтворих в сода каустик.

Изпиха я като любовно биле,
от което се умира.

 

 

Е.П.

Пъзелно

"Понякога даваме правилните парченца от себе си на грешните хора" - Ърнест Хемингуей

 

Разбърках пъзела на живота си като дадох правилните парченца на грешни хора. Те си тръгнаха и отнесоха трофея със себе си, а на мен ми останаха празнини. Колкото и да размествам парченцата, битката е безуспешна ; пъзелът - неподредим.

В сърцето си чувствам дупки като от куршуми. През тях минават добрите думи и милите жестове, подлостите и предателствата. Но не засягат сърцето ми. После идваш ти с твоите парченца и очите ти молят да слеем пъзелите си. Но аз вече съм наранена, жлъчна, зла, неблагодарна, алчна. Аз съм грешна. Ще започна да унищожавам по нещо хубаво у теб всеки ден. Неусетно ще ограбя ценните ти парченца. Няма да е кражба! Ти сам ще ми ги дадеш. Защото ме обичаш. Но моето сърце пропуска мрак и светлина и не задържа нищо. Ръцете ми са пълни с пъзелни парчета, които са ми безполезни. Не мога да обичам. Закъсня! Раздадох своите с "любов" на други наранени, жлъчни, зли, неблагодарни, алчни хора. Аз не искам да бъда спасявана. Бягай! Преди да станеш един от нас... Сянка на човек. Празно нищо.

 

Е.П.

Утрото убива любовта

Утрото убива всяко чувство,

утрото убива любовта.

Две сенки в нощта

протягат в копнеж

ръцете си на удавници,

но светлината на деня

превръща ги жестоко

в гранитни статуи.

И няма плам и огън

в зениците им,

а само студ и лед -

необятна синя шир

и вечна зима.

Докосването им боли,

ръцете им са ампутирани

за нежност.

Устните - зашити,

тайната им - мъртва

зад черните конци,

езиците - отрязани

за всеки случай.

Ключ заседнал е

в гърлата им-

глътнали са истината.

Никой да не разбере

какви слова,

шепнели са си нощес.

Мъртъв е на утрото светът!

Светлината ослепи ни

и прогони сивата безплътност,

за да я превърне в камък.

Отчуждение и срам,

съжаление и болка.

Сутринта смени нощта,

омраза подмени страстта.

Но нашите гърди са празни

за кръговрати и за чувства.

Във вените си инжектирахме

отрова.

Месата ни окапват от проказа.

Остава ни утехата да мразим.

Е.П.

Мисли за теб

Тази нощ небето е толкова тъмно, че почти лилавее. Нито една звезда не напомня за съществуването си. Тишина е обсебила въздуха. Тъмни силуети се мяркат насам натам и смехът им прогонва мълчанието. Поглеждам небето, сградите, стъклените витрини, непознатите, хванати за ръце...

Ситно ръси дъжд. Необичайно топло е за февруари. Всичко е толкова спокойно. Никой не бърза за никъде. Аз не бързам. Стъпките ми са плавни. Каменните плочи - опръскани от дъждовните капчици. Мисля си... толкова много пръски по земята, колкото милионите човешки съдби.

Още един угаснал прозорец. По-малко от два часа до полунощ... Аз съм будна. Ами ти ? Спиш ли ? Какво прави днес? И още хиляди въпроси, вълнуващи ума ми. Но езикът ми няма да изрече нито един от тях. Нито днес, нито утре.

Дните ми ухаят на мисли за теб. Но по-добре да не знаеш.

 

Е.П.

Червените светлини

Следвах червените светлини. Тичах боса по пътека от рози. Нощ, ухаеща сладко на обещание. Стъпките ми докосваха земята като пръсти, дерзаещи по клавишите на пиано. Стара, позната мелодия. Дъхът ми отброяваше времето до срещата. Пресекулки на надежда и страх. Безкрайно разстояние, скъсявано от нощния мрак. Луната извита в благосклонна усмивка. Звездите - експлодиращи фойерверки в бързината на бяга ми.
Дели ни само миг...
Тичах. Обичах. Вярвах. Спрях.
Изтръпнах ужасена. Заля ме топлината на собствената ми кръв. Не листенца рози, а парчета дяволско огледало са осланяли пътя ми. С кръв съм рисувала ноти по асфалта. Червените светлини са били адските огньове. Димът им ме е замаял. Недостигът на кислород, тъмнината, звездите са ме объркали. Сега Луната се крие засрамена зад облаците. Усмивката ѝ ? Надсмивала се е над глупостта ми.
Тичала съм към собствената си клада.

Е.П.

Восъчни криле

Пожелах си любов, но получих заслепение. Нося се из въздуха като Икар. На крилете на човешкото безумие. Забравила свободата. Полетът ми е най-тъжният на света. Копнея да достигна огненото кълбо. Теб, сътворителю на живота. Слънце. Любими. Далечен и недостижим. Невротично желан. Причиняващ болка. Изискващ жертви.
Пламтиш толкова ярко, че ме ослепяваш с лъчите си. Мамиш ме с топлината си, но издигна ли се да те докосна, кожата ми пари. Горя. Восъкът на крилете ми се топи. Във въздуха се разнася перушина. Бели и черни пера се смесват в безпорядък. Силите ми отслабват. Не мога да се опълча на плътта си. Не искам. Издигам се в екстаз. Устните ми треперят при мисълта за гибелната целувка.
Висините ме сграбчват яростно. Боговете са разгневени от дързостта ми. Въртя се бясно като пумпал, с който си играят стихиите. Безумен танц между небето и земята. На границата на живота и смъртта. Животът ми е поверен на волята на безсмъртни. Омръзне ли им шегата, ме пускат.

Пропадам. Бездната е разтворила студените си обятия за мен. Дружелюбно ме кани да ги поема. Пляс. Мракът ме поглъща. Изгубвам се в дълбините на морето. Все по-близо до дъното... Водата изпълва дробовете ми. Очите ми молят светлина. Тялото ми боли до безчувственост. Каква ирония. Лъчите ти, на теб, могъщото слънце, са твърде слаби, незначителни, за да ме стоплят. Смъртта ми предлага топло ложе...
Потъвам, вперила поглед в отражението ти. 
С мисълта, че никога няма да те имам.

 

 

Е.П.