Пепеляшка не съжалява

 

Не изпуснах пантофката си. Нито медальона. Нито цветния венец. Тръгнах си преди часовникът да бие 12. А магията не беше изтекла. Каляската си беше каляска, а конете - коне. Без тикви и мишки. Ти беше пленен от чистотата ми, но аз се уплаших от чара ти. Кой принц би прекосил 100 омагьосани гори за една парцалана. Каква глупост!

Ето това им е лошото на магиите. Карат те да повярваш в нещо, което не е истинско. Например, че си най-красивото момиче на бала. Но после силата на вълшебния прашец отслабва и се превръщаш в най-обикновено момиче. Без натруфени рокли и необикновени пантофки. Сякаш си гола. Принцът може да погледне в очите ти и да види душата ти в цялата  ѝ прелест. Но той поглежда овехтелите дрехи и се упреква, че е танцувал със слугинчето. И тогава разбираш, че приказките не струват. Принцовете са глезени мамини синченца или арогантни нарциси, живеещи по кралската воля. Кръстниците-вълшебници забъркват единствено беди. После ги споделят на чаените си партитa и се забавляват. Мащехите са зли. Факт! Възползват се от всеки случай да наранят чувствата ти.

Истинската история ли? В нея Пепеляшка си тръгва отегчена много преди да настъпи полунощ. С чифт стъклени пантофки в ръка. Благодари на кръстницата си с тиквеник, но завинаги се отказва от услугите ѝ. Накрая подарява пантофките си на някое бедно момиче, което винаги си е мечтало да бъде принцеса.

И най-важното ...

Пепеляшка не съжалява за нищо.

ЕП

Fight the fire

Очите ти блестят страшно като горящи села. Ирисите и склерите ти пламват за миг като стари бараки. Лицето ти се изкривява в болезнена гримаса. В душата ти се разпростира опустошителен огън, помитащ всичко по пътя си. Димът пълни дробовете ти с катран и те задушава. Свистиш, а устните ти рисуват думи, които езикът не изрича. Очите ти плуват във вода, но тя не угасва огъня, а само го подклажда. Гневът отстъпва пред скръбта. Остава безсилието. Съзнанието, че този огън не може да бъде спрян. Че си отивам. Че изтичам през пръстите ти като пепелта от изгорелите къщи. Че къщите са спомените ни, рухващи в прахта. Че пепелта не е като пясъка, от който си строяхме замъци. Че дори замъците не са вечни, защото ги събаря някоя морска вълна.
Всичко, което сме построили е било обречено от самото начало.
Остава ни само да гледаме как мечтите ни горят... или не!

Можем да преборим огъня! Затвори очи. Вдишай дълбоко. Остави на гнева да се изплъзне от тялото ти като отрова. Позволи на сълзите да потекат като лек за скръбта. Нека безсилието те свлече на земята. Забрави за егото и гордостта си и помоли за помощ. Поискай да остана и ръцете ми ще се обвият около врата ти. Ще коленича и ще бъдем равни в прахта. Целувките ми ще излекуват раните ти и ще изпият сълзите ти. Ще те оставя да стискаш пръстите ми в своите до побеляване. Болката ти ще е моя. Огънят ти ще е мой. Ще горим в адски пламъци.  Заедно. Завинаги.
Трябва само да ми кажеш да остана и аз няма да си тръгна никога.
Ако си замълчиш сега, огънят ще опустоши душата ти напълно. А с нея и моята.И никога никой няма да може да ни спаси. С душите си ще отдадем любовта. А в пепелта няма да поникне нищо хубаво. Само семето на омразата.


Емона П.

Моят ангел...може би е демон.

Казват, че всеки човек има ангел-хранител. Някой, който бди над нас от небето. Съпътства ни в най-трудните ни моменти и ни посочва решението. Винаги невидим. Но понякога, само понякога, ни праща знаци. За да ни напомни, че не сме сами. Като пера, например. Бели.
Напоследък често откривах небесни послания. Но не бели. Никога бели. Моите пера са... пъстри. Бялото постепенно прелива в черно, а някъде по средата се смесват в сиво. Бяло като невинността, прошката, надеждата. Черно като алчността, омразата, завистта. Но най-много сиво... като страха, съмненията, раздвоението.
Такъв е моят ангел. Нито бял, нито черен. В него се борят двете начала -  доброто и злото.
Представи си, че бялото надвие изцяло... какъв живот на светица бих водила. За да избеля душата си, ще почерня дрехите.
Ако черното спечели,... ангелът ми ще падне. Прокуден. От Небесното царство.
На небето няма място за черни ангели.
А може би той вече е падащ. Не паднал. Падащ.
Сивото ще надвие бялото, страха ще унищожи любовта. Постепенно мракът ще изпълва душата ми, докато не я завладее.
И животът ми ще се превърне в Ад.
Не съществува ли един Ад във всеки от нас?
Дали мястото на ангела ми е на небето?
Замисли се.
Моят ангел... може би е демон.

ЕП

Два метра под земята

Когато ме прегърнеш... се чувствам като в ковчег. Затрупана от метри пръст. Безсилна. Неможеща да помръдне и сантиметър. Искам да викам, но ме обзема паника и не мога да дишам. Страхът ме парализира и сковава тялото ми като труп. Невъзможно е да се изтръгна от обятията ти.
Чудя се... дали пръстта е моята слабост или твоята сила. Неспособността ми да те отблъсна или манията ти за надмощие. Аз винаги се оставям на хватката ти, но тя никога не отслабва. Предавам се без да съм имала избора да се боря.
Едно знам... ковчезите гният. Както и труповете в тях. Като мен. Бавно се разпадам на части в ръцете ти. Ласките ти ме убиват. Червеи плъзват по тялото ми и се опитват да стигнат до вътрешността. Твоите червеи. Недостатъците. Страховете. Пороците. Ти.
Когато ме прегърнеш... прониквам в душата ти за миг.И там е тъмно.Тъмно като 2 метра под земята.

Е.П.

Животът ми е в ремонт

Животът ми е в ремонт. Чувствата ми са у други хора на съхранение. На един дадох надеждата си, на друг - разочарованието. Някой държи щастието ми, а друг разполага с тъгата. Запазих си самотата, скръбта, страха, болката, унинието, безразличието... Заключих ги в една стая. В душата си. Покрих ги, но с прозрачно покривало. Покривалото на безгрижието. Никой не надникна през него. Хората бяха потънали в грижите си. Те винаги виждат само хубавото, само усмивките. Не чуват нотките тъга в гласа ми. Разчитат блясъка в очите ми за признак на щастие.
Те сами живеят в порутени домове с пропукани стени. Лепят тапети върху пукнатините и закачат картини. Гледат през зеещи дупки вместо прозорци. Липсват им стени, но вратите им са заключени с резета и катинари. Не ремонтират от страх, че ще загубят нещо. Но аз раздадох всичко старо. Замазвам пукнатините и отварям прозорците да влезе чист въздух. Пребоядисвам стените в цветовете на дъгата. Отключвам вратите си за близки и непознати. Замитам праха и обирам паяжините от ъглите. А когато приключа...ще си взема всичко. За да го изхвърля!
Домът ми не е антикварен магазин или вехтошарница. Ще запазя само най-ценното. Скъпоценното даже. Като се отърва от излишното като от боклук, замърсяващ дома ми, ще започна наново. Ще събера нови спомени и ще изпитам непознати чувства, а когато и те напукат стените на душата ми, ще изхвърля и тях!

Вече не се боя от промяната. От края. От новото. Осъзнах, че ако оставя всичко, то ще събори дома ми и душата ми ще остане заключена завинаги с болката и страха в нея..

Е.П.

Уловена

Уловена в пръстите ти

пеперуда,

любовта ти е капан.

Ти ме искаш препарирана.

Копнееш за крилете ми

под стъклен похлупак

сред хиляди криле

на пеперуди.

Колекционер на свободи,

сам непознал

какво е свобода.

Размахът на крилете ми 

ще счупи всеки похлупак.

В колекцията ти 

празнината запълни 

със своите криле

или повярвай - 

всеки може да лети!

Последвай ме,

не съществуват 

препарирани мечти.

ЕП

Битка

Самотата ми

си измисли име

и реши да го повтаря,

докато съзнанието ми

не повярва,

че съм влюбена.

"Глупости",

обади се разумът,

но сърцето възрази :

"Давай смело! " .

А разумът отново -

"Почакай! Грешиш!"

Започна битка,

а в битката...

сънища.

Сънувам, че те има,

но си далечен

като реалност,

и измамен

като мираж.

Пръстите ми

не стигат твоите

и никога не вървим,

хванати за ръце.

Ако те исках,

щях да викам,

а аз дори не плача.

Харесвам ли те?

Разумът ще отрече

но и сърцето не е сигурно.

Край на битката

ще сложи този, който

прогони кошмарите

или ги осъществи.

Е.П.