Зомби

 

Исках да създам богиня,

достойна за възхищение,

с кожа по-бяла от сняг

и студена от зимата,

с коси от махагон

и устни с цвят на мак.

В мечтите ми ухаеше

на ябълкови цветове

и носеше рокля,

изтъкана от мрак.

Сънувах как в очите и

вълни грамадни се борят

и стават на пяна.

Исках да създам богиня,

да възкреся тяло

от безименен гроб,

да вдъхна нов живот

на забравен мъртвец.

Да създам съвършенство.

Да си поиграя на бог

и да обикна богиня.

Исках да създам богиня,

но създадох чудовище!

Сглобих я от крайници

на уличници и детеубийци.

Разкъсват я шевове

и парченца с различни нюанси,

с къдрици  огън

и ириси - парченца лед.

Има дихание на пръст

и устни,лишени от цвят,

неспособна е да говори,

но надявам се е разбрала:

 

"Мило мое,зомби,

 ще те пазя от хората

и тяхната завист,

ще изхвърля огледалата

от цялата къща.

Ще те науча на валс,

и ще танцуваме вечер,

докато звездите

благосклонно ни се усмихват .

Ще ти направя градина

и ще обикнеш цветята,

ще се разхождаме

из природата,с часове.

Къдриците ти ще падат

над прегърбеното ми рамо,

щом ми прошепваш -

"Обичам те!" "

 

Влюбен съм в зомби!

На един вик разстояние

Дели ни само вик,а сто лиани
зелени пипала са впили
в кожата ми немилостиво.
Ни гък от устните ми,
посинели като сливи,
скръбта ми не издаде.
Не събуди снизхождение
печалния ти зов
у моите мъчители.
На ликът ти не откликна
звук болезнено откраднат,
от посинялото ми гърло.
Беззвучието на раздялата
е мойта песен на възхвала
към чудото на любовта.
Лианите са страховете ми,
възпиращи ме да извикам
човека,който си отива.

Човека,който си отива...
теб,сбогувал се любими.

Как се обича бог

Не знаеш колко трудно е
да бъдеш с бог богиня,
когато си родена за пастирка.

Съдбата на шега да ти е отредила
от селската колиба,сред овцете
да се извисиш до небесата,
за да паднеш...

Да те обича до полуда бог,
готов безсмъртието си да жертва,
любовта ви да опази,
а ти с живота си да не разполагаш.

Не е живот
да се съмняваш всеки ден,
че утре той ще си отиде
и да обичаш като за последно.

"Да бе каприз за ден,за два,
а то без край е обич",
да упрекваш себе си и него.

На боговете са простени грешките,
виновна смъртната ще бъде,
но моята вина кой ще плати.

Залагам щастието и живота
на всички простодушни люде,
които някога са ме обичали.

За какво?!

Една любов не струва толкова,
това не е любов,а саможертва,
игра на нерви,кой пръв ще си тръгне.

Аз мога и да скоча във морето
или да ме превърнат във чудовище,
но ако ти осъмнеш като смъртен...?

Кой кого обича повече-
боговете ли ще отстъпят
или ще паднем в краката им
като разкаяни грешници,
молещи за опрощение.

Не знаеш колко трудно се обича бог,
когато се бориш с безсмъртни,
очакващи да се предадеш...

Една любов не струва толкова,
кой ще си тръгне пръв,
кой повече ще жертва...
предстои да разберем.


Е.П.

Малката русалка

Да се превърна в пяна
и морето да я отнесе,
вълните да потулят
нямата ми обич -
не ми отреждай роля,
чийто край е предрешен,
не ме обричай на съдба,
чийто финал е тъжен.
Кой те излъга,принце,
приказка,че е живота,
защо избра ми
Малката русалка ?
Щом искаш ми вземи
безсмъртната душа -
без теб не струва,
(бездруго не е моя
по рождение...,)
гласът си ще прежаля,
и ангелски да е,
ти ще обикнеш друга.
Справедливост?
Да спася живота ти
от отломките на смъртта,
рискувайки своя,
за да загубя свободата
и обичните ми същества.
Да жертвам всичко
за едно "Обичам те",
което ще принадлежи
на смъртна.
В любимите ти приказки
не виждам нищо честно.

Молиш ме през сълзи
да стана на пяна,
да не би да се уплаши,
че ще ме обикнеш,
или искаш да ме няма,
за да си щастлив с нея.

"Простете ми,Ваше височество,
но сте надценили любовта ми -
Малката русалка не е роля
за проста придворна дама."

Е.П.

Как обичат птиците...

Аз съм ранено птиче,

приютено в дланите ти.

Благодаря ти,

че единствен спря

и коленичи в тревата,

но откъснати крила

не се лекуват с обич.
Сълзите ти измокриха

перата ми от жалост,

стопли ме с дъх

или ме целуни за сбогом.

Не искай да летя!

Небето ме презря

за слабостта ми

и наказа птичия ми дух

с откъснати криле.

"Щом като мечтаеш

за човешки облик,

за какво са ти?',

присмяха ми се птиците.

Откакто те видях,

разбрах какво е обич

и защо за нас е грях;

забравих птици и простори,

искам теб - човека!

Аз съм ранено птиче,

приютено в дланите ти,

готово да умре,

но не и да лети.

В ръцете ти

смъртта е лека,

съня в пръстта, 

по-хубав и от полет.

Как да летя?

Напуснала земята,

ще оставя част от себе си

в ръцете ти завинаги.

 

Сърцето ми е в дланите ти.

 

 

Е.П.



В плен

 

На сънищата ти

съм в плен,

не мога да се скрия!

Не мога да избягам,

погледът ти

ме настига.

В кафез от злато

ме заключи

като птица лекокрила.

Да пея нямам сила.

Във вериги от коприна

окова ръцете ми

за наказание.

Как се лети

с отрязани крила?

Танцувам в полусън,

заложница

на твоята магия.

Развали я !

Треперя не от студ

и посред зима

кълна се -

кристално огледало

от сълзите ми

ще има!

С воал от дъх

ще го покрия,

с пръсти ще изпиша :

"Когато ме покани

в сънищата ти да вляза,

ти каза "спътница",

а не робиня!

Пусни душата ми,

пусни я..."

 

Е.П.

Не изстивай!

Не изстивай!

С дъх ще стопля 

ръцете ти в шепи,

ще изпия снежинките,

капещи от очите ти.

Ще те сгрея с лъч -

сетна усмивка,

ще потърся в косите ти 

аромата на пролет.

Ще напиша "Обичам те" 

с пръсти от мрамор,

ще прегърна горещо 

тялото ти от лед.

Ще погаля страните ти,

мораво бледи,

ще шепна приказки 

за топли страни.

Не изстивай!

Легло ще ни бъде 

земята,скована,

зимата ще ни загърне

със снежен юрган.

Ще броим звездите 

по свода небесен,

луната ще грее

в очите ти.

Не изстивай!

Животът е топъл,

ухае на пролет,

а студът сее смърт 

с дъх на скреж.

Не заспивай!

Сутринта ще открият 

прегърнати двама -

снежен човек и момиче,

дочакало изгрева.

Не умирай!

Аз избрах  

от двама ни 

ти да живееш.

Е.П.

Прахът и хората

Времето е гума върху лист хартия,

трие спомените от съзнанието ни,

заличава стъпките ти от графит.

Дните са крадци на тъпи моливи-

останки от срещи с цвят на дъгата,

скътани трепети от първи целувки.

Минутите са като трудни запетаи,

мастилено летят,когато ги ласкаем,

забравим ли ги,внасят безпорядък.

Хората щедро пилеят времето си -

пръскат го като вълшебен прах,

безразсъдно,без сметка,по много,

но накрая от праха не остава нищо,

а от хората - шепа пепел.

                                                                                                                                                                          Е.П.

Обикна ли ме,Хубавелке ?

Обичам те дотолкова,че другиму не бих те дала,
в далечния си замък ще те отведа
и ще разказват - "някога е там живяла
красавица,най-видна на света."

Ще те заключа в кула,стигаща до небесата,
и на верижка до гърдите си ключа ще окача,
ще чакам бялата ти кърпичка да зърна,
щом яхнал коня си,потегля на война.

Завърна ли се,ще отрежа дългата ти плитка,
да дръзне да се изкачи по нея друг,не ще,
на масата ти всяка нощ ще сядам,за да питам :
"Обикна ли ме,Хубавелке ?"

Поискаш ли да се отидеш,ще те пусна,
но свободата има своята цена,
убий ме със собствените си ръце,
в противен случай,ще умра от самота.

Е.П.

Билков чай

Чувствата ни са като чай,

от нас зависи колко захар ще добавим.

" Малко мед"," Не,благодаря,

във Англия го пием с мляко".

Страстта ухае на кафе,

изстинало или горещо,

защо все пак го предпочитаме горчиво?

"Студена лимонада вам е нужна

или ще кажете какао?"

Ледът охлажда ледените хора,

какаото чертае пътя към сърцето.

"Не бих желал единствено боза

и пасти не обичам...."

любезността и остроумието са излишни

"локум,халва или бонбони",

нима това е най-голямата ни грижа,

щом чаят ни е подсладен с презрение...

                                                                                                                       Е.П.

Градината ми ще потъне в тръни

Червените рози ухаят на скръб,

листата им съхнат без твоите сълзи,

птиците падат, както летят,

уморени да търсят следите ти.

Статуите се пропукват от мълчание,

събеседник им е станал разрухата,

прах покрива трапезата и покоите ти,

червеи си поделят храната ти.

Уж, зверовете разкъсвали жертвите си,

а ти по човешки изтръгна сърцето ми,

отнесе го със себе си, щом ме напусна,

забравила, че без теб съм погубен.

Не се боя, че ускори проклятието ми,

живот без теб е равнозначен на смърт,

когато не се тревожа за щастието ти,

измъчва ме единствено въпроса :

"щом си тръгна,

кой ще се грижи за нашите рози?"

Градината ми ще потъне в тръни.


Е.П.

Божествено

Любовта загърбва достойнството

и прегръща прошката,

затваря очи за измяната

и чака търпеливо.

Тя винаги помни усмивките

и никога плача,

копнее за рози през зимата,

докато гази през тръни.

Върви ръка за ръка с верността,

без да моли,нито да обещава,

не дръзва да търси заслуги,

задето ни извисява до Рая.

Е.П.

Моят пръстен

Не аз, а друга ще те чака пред олтара

със тежка роба и с венец цветя,

във вярност ще ти се кълне, поруменяла,

а  устните ти ще докоснат детската уста.

Сред огън и тамян свещеникът ще ви венчае,

на палецът ти моят пръстен, докато блести,

а мисълта эа моята съдба ще те терэае

с години чак до сетния ти дъх.

Когато си отидеш, дъщеря ти ще го носи,

а хората ще шушнат, че е прокълнат,

но със эеления си камък той ще паэи

история на осем века, писана със кръв.

Е.П.

Събудих се....

Събудих се,обляна от сълзи-
загубих те насън преди
да съм те срещнала наяве.
Измислих те.Прощавай!
"Бях самотна" не е оправдание,
виновна е фантазията ми...
Обикнах те в съня си,
но от клепките ми той избяга,
прогониха го дневните лъчи.
"Проклета светлина,защо ми го отне?"
Обрече ме да диря сянка,
когато тъмнината няма цвят,
когато...
Измислените хора нямат плът,
нито очи,с които се сбогуват.