Офелия

Всеки мъж има по една Офелия в живота си. Невинно и беззащитно създание. Вечно усмихнато момиче. Спомен от миналото. Първата обич.
Офелия е трагично обречена да умре. Както е обречена да се сблъска с пубертета или истинския, жесток свят всяка съвременна Офелия... преди да порасне. Преди да се превърне в безсърдечно създание на природата. Разбито. Неспособно да обича. Не и по детски.
След Офелиите идвам Аз! Презираща лековерното датско момиче. Призвана да възкреси Хамлет за нов живот със силата на любовта си. Лудият принц не умира в края на модерните истории. Остава да живее с болката от загубата и раздялата. Аз трябва да го изцеря от синдрома Офелия. Да го утеша. Да му докажа, че трагедията не приключва със смъртта на някакво си момиче. Както...
След нощта идва утрото, след разлъката - новата обич, след Офелия идвам Аз!
И ... Хамлет владял дълги години с новата си кралица, докато гробът на Офелия тънел в забрава.

 Е.П.

Поезия

Всички мислят, че те обичам, заради поезията си. Но аз само пиша за обич. Поезията ми е тази, която те обича. Тя умира да пише за момчетата преди теб, разбили сърцето ми. За онези невъзможни, неосъществени любови. За отхвърлените. За всички въображаеми сценарии, в които някой някого обича. Някой толкова приличащ на мен и някого на теб. Но това е лирика. Животът е различен.

 

 

Е.П.

Коминочистач

Любовта е като фалшив коминочистач - ходи дегизиран и уверява хората, че докосването му носи щастие. Миг по-късно иска отплата за "услугата". С обичта е същото. Обещава божествено докосване. Извисяване до Рая. Екстаз. Едва след време осъзнаваш - любовта не е по-различна от търговията. Влагаш своите очаквания и чувства-средства, но колкото повече даваш, толкова повече задлъжняваш. Колкото повече получаваш, толкова повече се пристрастяваш. И накрая ти се иска този коминочистач никога да не е прекосявал улицата на живота ти!

 

Е.П.

Просто природа

Хората вярвали, че при всеки прилив човек се ражда, а при отлив - друг умира. Един поема първия си дъх и проплаква при вида на светлината, а втори издиша за сетен път и потъва в мрака на вечността. Точно толкова трая любовта ни! Времето между един прилив и един отлив. Между нечие раждане и нечия смърт. Обич, възникнала окъпана в светлина и угаснала в тъмна доба. Ти и аз - две незначителни песъчинки от морския безкрай. Аз, жадна за обич и ти, приласкаващ смъртта. Чия е вината, че не се получи?! На безразличното море? На прибързаната ми младост? На твоята вечна тъга? Не! Дума да не става за вина. Просто природа.

Е.П.

Парфюм

Гузната ми съвест ухае на парфюма ти. Или може би съм аз. Тялото ми е попило аромата на докосванията ти. Топлината на танцуващите дихания и изпуснатите въздишки по кожата ми. Дрехите ми напомнят с уханието си за теб. Стърчат страшно на закачалките. Гледат ме осъдително. "Сама си си виновна" , шепнат забравените ти ризи. Белеят се в гардероба ми. Загрозяват ги само петната от червилото ми.

Поглеждам огледалото.Ти си там! Повърхността му е запечата образа ти. Ти си там! Ръцете ти се протягат към мен в очакване на прегръдка. Очите ти молят моите "прости ми". Празните рамки пищят. Скъсаните снимки с лика ти плачат, разпилени по пода. Парчета хартия се търкалят в босите ми крака. Стъпвам върху праха от изгорените писма от теб. Голите стени още повтарят смеха ти като ехо.
Няма те, но си навсякъде около мен.
Във въздуха...
Вдишвам любов.
Минало. Спомени. Прах.
Пронизваща болка изпълва дробовете ми. 
Издишвам раздяла.
Теб вече те няма...

 

Е.П.

Пристрастени

Днес не съществуваш. Изтрила съм те от съзнанието си. Сякаш никога не съм те познавала. Липсата ти ми помогна да осъзная едно : превърнал си се във вреден навик. Като цигарите. Нямам нужда от тях, но посягам към кутията. Отново и отново. Кутия след кутия.
Виниш себе си, че си ме научил да пуша. Може би е крайно време и двамата да ги спрем. Таймерът тече от днес. Колко време ще издържим един без друг. Нека се обзаложим. Аз предлагам... цяла вечност.

 

Е.П.

Аз и сестра ми

Аз съм дете на зимата. А сестра ми на пролетта. Моята душа е почернена. Като на онази възрастна жена, която години наред не е местила вещите в дома си след като съпругът ѝ е починал. Потъмнели снимки дебнат нежеланите гости от ъглите. Докоснеш ли нещо, отпечатъкът на времето остава по пръстите ти. Под формата на прах. Сестра ми е друга! Тя би сменила всяка мебел с нова, би пребоядисала стените, би сложила картини. Би отворила широко прозорците, за да ухае на цветя и би поканила всичките си приятели на гости. За да сподели с тях щастието си.

Тя е пролет! Изпълнена с неизчерпаема надежда за бъдещето. Винаги усмихната. А аз съм онази мразовитата. Студената. Тъгата, която наляга хората в края на живота им. Когато осъзнават, че умират и всеки ден може да им е последен. Носталгията по отминалия живот. По отминалата есен и предишните сезони. Усмивката на човек, който се е уморил от съществуването си и не вижда нищо хубаво. Нищо светло. Нищо.
Тя е пролет. Аз съм зима...
Не е ли това хубавото на живота и сезоните?
Вечният кръговрат.

Е.П.

Истинският живот започва едва когато се загубиш!

 

Нека избягаме в далечна страна с много замъци и "планини" , по-ниски от Витоша. Ще се загубим в малко градче с църква, площад и едно магазинче. Ще се влюбим в ниските, спретнати къщи и ще решим да останем. Завинаги.

Ще си построим свой бял дом с градина и красива ограда. Ще отглеждаме розови храсти в саксии като в приказка на Андерсен. Местните ще произнасят имената ни смешно и ще ни гледат намръщено. Няма да разбираме упътванията им и ще се озоваваме на грешни места. Като онези красиви езера, познати на всички от туристическите брошури. Ще седим на брега на някое и ще ядем странни на вкус сандвичи, чиито съставки не знаем. Ще си купим карта и ще отбележим всички места, на които сме били. И на които ще отидем.

Някой ден ще имаме 5 деца със също толкова трудни за произнасяне имена и нито едно от тях няма да е кръстено на бабите или дядовците си. Ще прекараме остатъка от живота си в малкия си бял дом, отглеждайки рози в саксии...

И ще разказваме на внуците си как всичко е започнало с едно...

Изгубване.

 

 

 

 

Е.П.

Хартиени рози

Любовта ни разцъфна от хартия. Бяла и чиста. Копнееща за слънчеви ласки. За звънкия смях на децата в градината. За жуженето на пчелите. За допира на пъстроцветни пеперуди. За грижата на градинаря. За сълзите на бабата по отминалата  ѝ младост. Уви! Нашето цвете не покълна в градина сред божури и маргарити. Разтвори се на дървена маса сред мръсни прибори и пепелници. Между напуканите ти пръсти. Изваяно от непотребна салфетка. Подарък за мен. Скромен като обичта ти.... Непретенциозна. Тиха. Чиста. Хартиена роза!
Влюбените хора наистина оглупяват щом подаряват хартиени цветя! Ти не знаеше ли, че те са обречени. Като розата ни. Нея слънцето никога няма да погали ласкаво. Ще потъмни белотата  ѝ или ще изгори цветовете  ѝ. Ароматът  ѝ няма да трогне никого. Жадна е, но водата ще я съсипе. Едно по-силно докосване ще я смаже. Искам да я съхраня между страниците на дебелите книги, които дядо четеше. Като истинско цвете, останало спомен от любим човек. За да я открият моите внуци някой ден и да попитат от кого е. Но ми липсва смелост да я погубя между редовете на "Война и мир".

 

Изгарям я. Унищожавам я сама преди да са го сторили времето и хората. Събирам пепелта в ковчеже и я разпръсквам над любимото ни място. Като праха на покойник, чийто дух ще витае високо под синьото небе, далеч от сивотата на града. Там вятърът пее за една хартиена роза, а песента на стихиите е вечна. Аз и ти, простосмъртните, и нашата хартиена обич сме обречени на гибел от самото си раждане. Но дори след смъртта ни, вятърът ще пее как сме се обичали.

 

 

 

 

Е.П.

Бягство

Опитвах да избягам, но накрая все се връщам. Душата ми е в плен на твоите очи. Въртяла съм се в кръг стотици пъти сякаш... животът ти и моят сливат се в една безкрайност. И краят не е край. Пропадам в дълбините на обятията ти, търсеща утеха за риданията си. Плач не от болка, а от ужас. Вечното ме плаши. Ти ме плашиш. Страхувам се от образа си в огледалото. Защото бъдещето е развяло срещу мен косата си и чака жътва. Защото утре може да ме няма. Защото бягството от теб е смърт.

 

 

 

Е.П.

 

 

Ново начало

 

Днес казвам стига. Млък на разума и доводите му. На всяко "няма смисъл". На предварително написаните сценарии с нещастен край. "Фин" на заснетите в ума ми филми, които не съм изиграла. Продължавам всички точки в многоточие и тръгвам, откъдето спрях. Веднъж се отказах, втори, трети, четвърти път.... ако продължавам така, ще бягам винаги! Но не и сега. Не повече. Баста! Ще запълня празните страници от книгата на живота си с изживени събития. Ще пиша, рисувам, драскам, преправям, местя редове. Ще творя! Не с мисли, съзерцания, планове, предчувствия, спомени... А с болка, сълзи, разочарования. Искам да страдам. Да ме предават. Да плача. Да разбият надеждите ми една по една. Да отнемат вярата ми капка по капка. Да охулят любовта ми. Искам... НЕ!... Действам! Правя дребна стъпка. Напред. Аз съм човек, а не рак, стига ми ходене назад. Крачка към теб и ... може би поемам пътя към щастието си. Може би тя е късметът, който ми липсва. Пробвам ли, ще спечеля. Дори да страдам. Дори да разбият сърцето ми. Няма да съжалявам. Поне ще съм опитала. Въпреки... всички въпреки. Те водят само до задънени улици.

 

 

Е.П.

Желание

Зад всяко пожелание

стои име,

зад всяко име-

място,

зад всяко място-

преживяване,

всяко преживяване оставя

спомен.

Спомените са минало,

миналото е вчера,

вчера не е днес.

Днес те има,

а утре не!

Ще се срещнем

в 00:00

на нашето място -

в ума ми.

Пожелах си теб!

Дано ми се сбъднеш...

 

 

Е.П.

Молитва за Теб

Днес. Аз, атеистът, безбожната, анархистката, се моля! За теб...
Нека те обикне синеоко момиче с трапчинки, розов чадър и шарени чорапи.
Нека превърне животът ти в приказка! Една от тези, които чете.
Моля се да я последваш в омагьосаната гора. Да следвате трохички в търсене на щастие. Да откриете къща от карамел и бисквити и да заживеете заедно. Да, карамел! Синеочка ще прави най-хубавия, който някога си опитвал. Ще ухае на ванилия и щипка мечтателност. Ще отглежда най-красивите рози в малката ви градина. Жълти, червени, розови. Бели! Погледнеш ли ги, ще почувстваш лека болка отляво, но няма да помниш защо...
Взреш ли се в очите на Синеочка, ще чувстваш, че летиш в небесата. Тя ще ти пее с гласа си на славей, а около вас ще тичат руси момичета с имена на цветя. Ще гледат света, отразен през пъстрите ти очи.
"Виж птицата, татко!"
Птицата... Духът ми.
Душата на свободолюбивото момиче, жертвало тялото си на смъртна, за да те види щастлив.
Днес. Аз, атеистът, безбожната, анархистката, се моля :
"Нека те обикне момиче със сини очи!".
И в кафявите ми ириси блести тъга.

 

Е.П.

Щастие на глътки

Целувам те, защото съм пияна. Удавих разума си в чашата със водка. Забравих всички страхове и предразсъдъци. Размазах всички образи на хора с висок морал, които са нещастни. До дъното на своите изсъхнали души. Забравили какво е обич, и какво е радост. С високата си нравственост са свикнали да стискат хората като лимони. Отнемат соковете им - убиват волята им за живот, искрата лудост, волността. Чувам ги как точат лиги насреща за моя живец. Но аз облизвам устни и си сипвам алкохол.
Гледаме се през стъклената бутилка. Образът ти танцува. Устните ти мърдат смешно. Казваш ли нещо? В съзнанието ми шептиш. Навярно се надвикваш с музиката. Но аз не чувам и половината от думите ти. Не искам. Думи. Истини. На кого са му притрябвали, когато има пълна чаша и празно сърце. Не и не мен... Налей ми още! Умирам от жажда. Душата ми пресъхва като устните. Взирам се тъжно в дъното и отброявам последните глътки радост.Още една и ще остана сама със самотата и разкаянието си.
Дръпваш празната ми чаша. Наблюдавам красивите ти пръсти. После устните - червени линии, изтеглени в безкрайност. Очите ти отразяват блясъка на моите. Светят с неизчерпаема надежда за обич.
Целувам те! Сега го искам. Аз съм смела! Никой няма да ме спре...
Съществува една неписана истина. Когато си пиян, ти е простено да целунеш всекиго. Дори човека, когото обичаш. Изтрезнееш ли, не е нужно да се извиняваш. Ще мисли, че не помниш.

 

Е.П.

Нямам време...

"Нямам време"...

Всички сме го казвали. Аз на момчето, което неколкократно ме канеше на среща, ти на съседката си. Същата, която подозираше, че тайно е хлътнала по теб. Осъзнаваш или не, с липсата на време оправдаваме липсата си на чувства. Романтични чувства. Привързаност. Тръпка. Искрица.

Истината ? Влюбен ли си лудо в някого, искаш да прекарваш всяка стотна от секундата с него. Дните ти без него са безсмислени. Нощите - безкрайно самотни.

Любимият ти компенсира отсъствието си в реалността с появата си в сънищата ти. Той е неканен гостенин. Винаги около теб. В случайно чуто име. В любим филм. В стара балада. В надписа на табела. В сърцето ти.

Когато казваме "нямам време", устните ни безмълвно допълват "за теб".

Е.П.

Приятели ?

Многото приятели водят до много грижи. Днес един е с разбито сърце, утре друг среща любовта на живота си, а трети ти звъни, че родителите му се развеждат. Тичаш от къща на къща, за да бъдеш нечия душевна опора или да споделиш дългоочакваното му щастие. Понякога надпреварата с времето е забавна, чувството за удовлетвореност те кара да забравиш собствените си проблеми. Тези, които никога, ама никога, не казваш на никой от приятелите си, независимо колко дълго го познаваш. Или колко ти е тежко. И не защото му нямаш доверие. Просто не искаш да го тревожиш...
Идва безоблачният ден, в който нещата за всички се подреждат. Излекували са раните си и гребат с пълни шепи от живота. Всички освен теб.

 

Щастливите приятели са най-неблагодарните хора. Никога не помнят как довчера са плакали на рамото ти, когато всички други са им затваряли телефона. Но твоята болка остава неразказана. Радваш се за веселите си другари, докато вътрешно се рониш водопади сълзи.
Мълчаливо. Тихо. Така обичат истинските приятели.

Е.П.

Въпрос на съдба

Спомни си онзи ден... Как упорито газя тревата с новите си кецове, за да те стигна. Как слънцето грее жарко, докато ръцете ни се кръстосват за пръв път. Линиите на съдбата изгарят дланите ни след докосването. Последният от топлите летни дни се отразява в очите ни с цялото си великолепие на умиращ сезон. В ирисите ни блясва новата искра на нещо по-старо от нас. Погледите ни се следят напрегнато. Носят спомена за хиляди запознанства през вековете. Старите ни души ликуват от срещата. Писано ни е да се влюбваме отново и отново. Да умираме, за да се срещнем пак. Аз и ти сме само половинка от връзка, разкъсана преди стотици години. Могъщо, древно цяло, копнеещо да съедини частите си в едно отново.
В десетки животи сме били разделяни от същите пропасти като в този - страх, предразсъдъци, гордост. Вече не ни застрашават войни или чуми, поколения семейни вражди или диктаторски режими. Следваме една цел, уж вървим по един път, но ръцете ни не се сплитат.

 

Сега си представи, че онзи летен ден е само сън и си забравил името ми, защото никога не си го научавал. На съдбата може да ѝ е омръзнало да ни дава шансове. Настоящият ни дъх е сетната ни възможност да бъдем заедно. Последната надежда на провидението, че любовта все пак ще победи. Ако сега не преборим страховете си, няма да се срещнем никога повече. Нито в следващия, нито в по-следващия си живот. Ще прекараме остатъка от вечността в самота. Хиляди напразни съществувания, в които половината ни душа липсва. Но ние никога не я откриваме...

Е.П.

Белезите са красиви

Белезите са красиви. Всеки, който твърди обратното, е сляп. В тях няма нищо срамно или отблъскващо. Всеки белег има своя чар. Разказва история. Розовите пътеки по тялото ни водят към безгрижните дни на детството. Лудориите от любов. Страха от тъмното. Паданията от колело. Спъванията по време на игра. Глупостите от гняв. Отмъщенията на хората. Болезнени загуби.
Някои истории са забавни, други - тъжни. Едни предизвикват гняв и болка, други - широка усмивка и нотка носталгия. Като цвета им. Розови или тъмно кафяви. Червени като разцъфващи рози или с цвят на захвърлена обелка банан.
Тяло с белези е като лист, нашарен с разноцветни боички. Някои рисуват доброволно по него. Други са били изпреварени от съдбата.
Хората с белези са като небето, осеяно с облаци. Ако се заиграете, по телата им може да откриете причудливи форми. Те не са заразни. Разговорът с тях не изисква маска. Или милосърдието на монахиня към умиращ. По-добре физически обезобразен отколкото духовно! Първото е хирургически поправимо, но глупостта - трудно излечима.
Затова когато пак видиш момичето с тъмни линии по лицето, кажи и колко красиви са очите ѝ.

Прегръдка за сбогом

Прегръдка. Една дума, а разказва цяла история. Любов, започнала и приключила със срещата и разлъката на две тела...
Ръцете ти рисуваха символите на раздялата по гърба ми. Упоена от аромата ти, не ги разчетох. Сега изгарят кожата ми като жигосани. Съжалявам, че не сплетох пръсти около врата ти. Ръцете ми стърчаха безчувствено като на малко дете. Неусетно сграбчено в обятията на някой възрастен. Изплашено. Крехко. А слабият си бил ти! Уязвим и открит. Прегръдката ти е крещяла. Била е зов за помощ. А аз наивно съм се радвала на близостта ти. Попивала съм топлината ти с всяка пора на тялото си.
Само ако знаех, че се сбогуваш... Пускаш ме като товар, вързан за врата ти. Оставяш ме да потъна заради собствената ми тежест. Да се забравя в грешките на миналото. В пропуснатите шансове. В наивните си надежди. Да посивея от чувство за вина и съжаление. Да се удавя в сълзите си.
Само ако знаех, че се сбогуваш... щях да те сграбча като спасителна жилетка. Щях да плача на глас, а не да тържествувам вътрешно. Щях да шепна... НЕ! ... да кажа... НЕ!... да викам...
- Не искам прегръдка за сбогом!

Е.П.

Представи си, че ме помниш...

Представи си, че ме помниш...
Как заспивах в скута ти, а после ти разказвах шантавите си сънища. Как брояхме звездите по цяла нощ. Как заплиташе горски цветя в косите ми. Топлеше вечно студените ми ръце с дъх в своите. Фалшивото ми пеене те разсмиваше. Пренасяше ме на ръце през локвите, за да не изцапам новите си обувки. Когато валеше, ме чакаше с чадър пред вкъщи. Аз винаги забравях да си купя. Слушахме музика в препълнения автобус на път за училище. С твоите слушалки. Прекарвахме следобедите в парка. Разхождахме се, хванати за ръце. Седяхме на тревата и ти четях на глас от любимата си книга. Събирахме твоите и моите приятели заедно. Изведнъж аз и ти избухвахме в смях, а всички се чудеха защо.
Всяка неделя ми правеше палачинки. Носех течен шоколад, защото беше алергичен към мед.
Падна първият сняг. Спускахме се с шейна цял ден. Ти се разболя, а аз ти донесох супа. Всеки ден идвах и ти правех чай. Оздравя, но продължи да се преструваш на болен. А аз се правех, че не забелязвам.
Оплетох ти шал и ръкавици за Коледа. Ти ми подари кутия със знака за безкрайност.
Напролет ме научи да карам колело. Паднах. Ти превърза раните ми, когато ми прилоша от кръвта. Изпрати ме до вкъщи.
Заедно преживяхме много. Погребахме любими хора. Разделихме се с близки приятели. Веднъж плака, а аз те прегърнах, за да те утеша. Не казах на никого.
Пораснахме. Научихме се да прощаваме. Бяхме щастливи. Мечтите ни бяха общи. После ни погълнаха думички като бъдеще и перспективи. Възрастните с техния свят и напътствия. Изпитите в училище. Нервите и крайните срокове. Виждах те все по-рядко. Станах ревнива. Редките ни разговори завършваха със скандали. После не си говорехме със седмици.

 

Колелото, което ми подари, ръждяса. От раните ми останаха белези. Шейната се счупи. Молците съсипаха шала и ръкавиците ти. Не намерих куките на баба, за да ти оплета нови. Спря да правиш палачинки. Започна уроци по китара в неделя. Не се смеехме заедно. Запознахме се с много хора. Завързахме нови приятелства. Спряхме да ходим в парка. (И да събираме общите си приятели.) Да ти чета на глас. Не четях. Изобщо.
Всеки слушаше музика със собствените си слушалки. Пътувахме в различни автобуси. Купих си чадър. Локвите накаляха белите ми кецове, докато крачеше напред с качулка. Пеенето ми започна да те дразни. Спрях да пея. Топлех ръцете си в джобовете. Цветята в косите ми увехнаха. Станахме "големи", за да броим звездите. Не заспивах в скута ти. Сънувах кошмари. Не спях с цели дни. Не се хранех. Припадах. Спрях да ходя на училище.
Един ден баща ти дойде вкъщи и каза, че си заминал в чужбина. Тръгна без да се сбогуваш. Не успях да ти кажа, че те обичам. Нито веднъж. Плаках. Не излязох от вкъщи цял месец. Влязох в болница. Когато ме изписаха, получих картичка от Берлин. Пишеше ми, че всичко, за което си мечтал, се сбъдвало. Никъде не спомена, че ти липсвам. Страдах. Единственият изход беше да те забравя. Забравих те!
Оттогава минаха 5 години. Получих дузина картички и писма, но спрях да ги чета преди месеци. Днес годеникът ми има рожден ден. Реших да го изненадам с палачинки. Вървях към магазина за мляко. Тогава те видях. На отсрещния тротоар. Говореше по телефона. Можех да те извикам, но спрях. Позволих си да те обичам само за миг. После погледна към мен, но не ме разпозна. Качи се в колата си. Явно ти си този, който е забравил. А можеше да е другояче...
Представи се, че ме помниш.
А сега ме забрави.
Завинаги.

Е.П.

Бездушна

Вадя траурните си дрехи. Обличам се в черно. Слагам прозрачното було.
Днес погребвам сърцето си. Изковах му саркофаг от моминските си надежди. Изрових му дупка в дълбоката пръст. Поканих всичките си приятели, доброжелатели, любими, врагове...
Чувате ли го как бие? Заключено между железните стени. Така заключихте духа ми. С ключове, озаглавени морал, предразсъдъци, предупреждения, страхове. Вие първи го оковахте с вериги, както аз ковчега му. А после попитахте мен "защо". Защото вие ме научихте да се боя. И аз запомних урока си добре. Повтарям го цял живот наизуст. Бягам от "опасностите". Крия се от чувствата си.
Чувате ли как бие сърцето ми ? Монотонно и глухо. То умира...
Вече не се бои. Нито вълнува. Не обича и не мрази. Спря да тръпне загрижено за околните. Светът загина за него с всичките си катастрофи и трагедии, панаири и романтики. Суетата го срази. Отровиха го преструвките и лицемерието. Несподелената любов го погуби. Жертва се за обич, но така и не я получи.
Хвърлете пръст върху ковчега му. Приживе всички взехте частица от него за себе си.
Нека Бог да прости сърцето на момичето, останало без душа.

Е.П.

Обикнах те, докато спеше

Не заспивай преди да ти пожелая лека нощ.
Заспи преди мен, за да бдя над съня ти. Да гледам как бавно отпускаш клепки и забавяш дъха си. Как съзнанието ти напуска стаята и земния свят и отплува в страната на сънищата. А тялото ти, свито на кълбо, се грее до моето. После напрегнато бърчиш чело. Пак ли кошмари? Боя се повече от теб ... Искам да съм буден, ако имаш страшен сън. Ако бълнуваш или се развикаш и събудиш. Да те успокоявам. Да галя страните ти. Да ти шепна "любима". Да отдръпвам къдриците от лицето ти. Да те топля в обятията си, докато заспиш отново.
Обичам да посрещам утрото буден, за да гледам как се будиш. Как смешно се разтягаш във въздуха и ръкомахаш. Как местиш главата си на всички страни. Как ръцете ти търсят моите...
Всяка сутрин ме питаш "как спа". А аз винаги отговарям "чудесно".
С нетърпение очаквам да ми разкажеш странните си сънища.
Сънувай, любима, сънувай!
Обикнах те, докато спеше.

 

 

Е.П.

Любовта е най-красивото цвете

Осъзнах една горчива истина за цветята. Те предсказват края на една връзка. Показват кой кого ще нарани пръв или ще се предаде...
Днес той откъсна люляк за нея, а тя го забрави в дома на своя приятелка. Сети се по пътя за вкъщи, но не се върна за цветето. Нито на този, нито на следващия ден. Тя първа забрави. Първа се отказа от любовта. Първа предаде чувствата му.
 

 

А само преди няколко месеца...
Момчето, в което бе лудо влюбена, ѝ обеща роза. Но това беше шега. Лъжа. Такива бяха и чувствата му - дребни, насмешливи, измамни. Роза подаряват способните да обичат силно. А той не беше сред тях. Подари ѝ само надежда. Но и тя изтля. Увехна с последните есенни цветя и умря с настъпването на зимата.
След него дойде друго момче. На 14 февруари ѝ казаха, че ѝ е купил огромен букет рози. Тя чака с нетърпение да я потърси цял ден. Но той не го стори. После реши, че се е объркала. Най-добрият му приятел е купил букет рози за момичето си, а не той. Каква глупачка е била. Уви! Късно разбра... букет за нея е имало. Но момчето го е отстъпило на приятеля си. Така както се отказа от цветята за нея, после се отказа да се бори за чувствата им. Постави приятелството пред любовта. Както букета му отиде в ръцете на друго момиче, така после сърцето му попадна в дланите на друга...
Цветята крият могъща сила! Ако обичате някого, подберете точното цвете. Точното послание.
Момчета, не ѝ позволявайте да забрави розата от вас на пейка в парка. Със същата лекота утре ще забрави и чувствата си към вас. Момичета! Не хвърляйте изсъхналите букети в боклука. Така утре ще обречете старата любов на смърт.
Пазете цветята! В цветята е любовта.

Любовта е най-красивото цвете.

Е.П.

Аз съм готвачката

Коя съм аз? Нека ти кажа коя не съм.
Не съм принцесата. Невинната. Красавицата, чакаща в кулата да бъде спасена. Тя пее прекрасно или свири на арфа. Знае няколко езика. Танцува изящно. Прочута е с хубостта си в далечни кралства. Мнозина принцове мечтаят да се оженят за нея. Външният ѝ вид омилостивява дори зверовете. Някой дракон я отвлича, за да я предпази от човешката завист. Срещу нея са стихиите, зли мащехи, ревниви вещици. Винаги има злодей насреща си. Но накрая се появява принцът на бял кон. Рицарят с доспехите. Целува я и това е краят на нейното нещастие.
Приказките приключват с "яли, пили и се веселили три дни". Но в действителност принцесата е нещастна след "края". Принцът ѝ изневерява и разбива сърцето ѝ.
Не съм и вещицата. Коварната. Някой принц е излъгал мечтите ѝ и накрая се е омъжила за противния ѝ цар. Трябвало е да се грижи за сополанката му, която един ден ще наследи цялото царство. Младостта ѝ е пропиляна. Превръща се в озлобена мащеха, мечтаеща да бъде най-красивата на света. И така започва безкрайният приказен кръговрат.
Откъде знам?
Аз съм готвачката. Тази, която гледа отстрани как принцесите се превръщат във вещици.

 

 

Е.П.

След теб...

След теб...

Оставих диря от разбити сърца.

Стрих на прах надеждите им

и ги разтворих в сода каустик.

Изпиха я като любовно биле,
от което се умира.

 

 

Е.П.

Пъзелно

"Понякога даваме правилните парченца от себе си на грешните хора" - Ърнест Хемингуей

 

Разбърках пъзела на живота си като дадох правилните парченца на грешни хора. Те си тръгнаха и отнесоха трофея със себе си, а на мен ми останаха празнини. Колкото и да размествам парченцата, битката е безуспешна ; пъзелът - неподредим.

В сърцето си чувствам дупки като от куршуми. През тях минават добрите думи и милите жестове, подлостите и предателствата. Но не засягат сърцето ми. После идваш ти с твоите парченца и очите ти молят да слеем пъзелите си. Но аз вече съм наранена, жлъчна, зла, неблагодарна, алчна. Аз съм грешна. Ще започна да унищожавам по нещо хубаво у теб всеки ден. Неусетно ще ограбя ценните ти парченца. Няма да е кражба! Ти сам ще ми ги дадеш. Защото ме обичаш. Но моето сърце пропуска мрак и светлина и не задържа нищо. Ръцете ми са пълни с пъзелни парчета, които са ми безполезни. Не мога да обичам. Закъсня! Раздадох своите с "любов" на други наранени, жлъчни, зли, неблагодарни, алчни хора. Аз не искам да бъда спасявана. Бягай! Преди да станеш един от нас... Сянка на човек. Празно нищо.

 

Е.П.

Утрото убива любовта

Утрото убива всяко чувство,

утрото убива любовта.

Две сенки в нощта

протягат в копнеж

ръцете си на удавници,

но светлината на деня

превръща ги жестоко

в гранитни статуи.

И няма плам и огън

в зениците им,

а само студ и лед -

необятна синя шир

и вечна зима.

Докосването им боли,

ръцете им са ампутирани

за нежност.

Устните - зашити,

тайната им - мъртва

зад черните конци,

езиците - отрязани

за всеки случай.

Ключ заседнал е

в гърлата им-

глътнали са истината.

Никой да не разбере

какви слова,

шепнели са си нощес.

Мъртъв е на утрото светът!

Светлината ослепи ни

и прогони сивата безплътност,

за да я превърне в камък.

Отчуждение и срам,

съжаление и болка.

Сутринта смени нощта,

омраза подмени страстта.

Но нашите гърди са празни

за кръговрати и за чувства.

Във вените си инжектирахме

отрова.

Месата ни окапват от проказа.

Остава ни утехата да мразим.

Е.П.

Мисли за теб

Тази нощ небето е толкова тъмно, че почти лилавее. Нито една звезда не напомня за съществуването си. Тишина е обсебила въздуха. Тъмни силуети се мяркат насам натам и смехът им прогонва мълчанието. Поглеждам небето, сградите, стъклените витрини, непознатите, хванати за ръце...

Ситно ръси дъжд. Необичайно топло е за февруари. Всичко е толкова спокойно. Никой не бърза за никъде. Аз не бързам. Стъпките ми са плавни. Каменните плочи - опръскани от дъждовните капчици. Мисля си... толкова много пръски по земята, колкото милионите човешки съдби.

Още един угаснал прозорец. По-малко от два часа до полунощ... Аз съм будна. Ами ти ? Спиш ли ? Какво прави днес? И още хиляди въпроси, вълнуващи ума ми. Но езикът ми няма да изрече нито един от тях. Нито днес, нито утре.

Дните ми ухаят на мисли за теб. Но по-добре да не знаеш.

 

Е.П.

Червените светлини

Следвах червените светлини. Тичах боса по пътека от рози. Нощ, ухаеща сладко на обещание. Стъпките ми докосваха земята като пръсти, дерзаещи по клавишите на пиано. Стара, позната мелодия. Дъхът ми отброяваше времето до срещата. Пресекулки на надежда и страх. Безкрайно разстояние, скъсявано от нощния мрак. Луната извита в благосклонна усмивка. Звездите - експлодиращи фойерверки в бързината на бяга ми.
Дели ни само миг...
Тичах. Обичах. Вярвах. Спрях.
Изтръпнах ужасена. Заля ме топлината на собствената ми кръв. Не листенца рози, а парчета дяволско огледало са осланяли пътя ми. С кръв съм рисувала ноти по асфалта. Червените светлини са били адските огньове. Димът им ме е замаял. Недостигът на кислород, тъмнината, звездите са ме объркали. Сега Луната се крие засрамена зад облаците. Усмивката ѝ ? Надсмивала се е над глупостта ми.
Тичала съм към собствената си клада.

Е.П.